Лала спря и я погледна. Какво точно се опитваше да й каже Блу?
— Накрая край нас мина тлъстичко кенгуру и на мен ми светна — като му гледах шкембето на тоя разбойник, нямаше начин да не знае къде е барбекюто. Тръгнахме след него и стигнахме до един голф клуб. Там имаше пай с месо и сладоледени тортички.
Подминаха друг надпис: Музикална група „Т’о Дали Хай“. Добре, че бъдещето й зависеше от победата в конкурса, иначе Лала щеше да умре от смях.
— Искам само да кажа — продължи Блу, — че понякога животът сервира помия. Но ако не откъсваш поглед от кенгуруто, накрая всичко е само пайове и тортички.
Лала прихна.
— Какво стана с кенгуруто?
Блу се усмихна.
— А, това е най-хубавата част! На другата сутрин изникна на верандата ни. Мама го настани в стаята на Джази, когато той замина да учи в колежа. Джоуи вече девет години живее там.
Нищо друго не можеше да успокои Лала така, както някоя историйка за животни с щастлив край. (Поне тя смяташе, че това е история за животни.) И така, влезе в канцеларията усмихната.
— Някой от вас да се казва Лала? — попита едър мъж с кафява риза и немачкаеми панталонки. На корема му се мъдреше огромна кутия, тъкмо за два чифта обувки.
— Аз съм Лала! — Искаше да прегърне мъжа, но реши, че е достатъчно да нарисува сърчице до подписа си.
Разкъса тиксото и дръпна една каишка от изкуствена кожа. По пода се посипаха парчета стиропор.
— Може да съм пълен идиот, но какво е това? — попита Блу.
— Топчета стиропор — обясни Лала. — В Америка ги използваме, за да уплътняваме нещата в кутията. — Тя снижи глас. — Много са вредни за околната среда.
Блу се ококори.
— За това ли говориш? — тя посочи обувката в ръката на Лала.
Лала се изкиска. Дълго чаканият хибрид не приличаше на нищо, което бяха виждали досега. Кракът се вмъкваше в нещо като тръба, което стигаше до глезена. Пред тръбата имаше широко джобче. Шоколадова на цвят каишка, на която бе закачено портмоненце в същия цвят, минаваше през средата като панделка, вързана около книжен плик. Сивкавокафявата и мекичка като плюшено мече обувка приличаше по-скоро на отворена ученическа чанта. Дамският модел бе с каучукови грайфери и петсантиметров ток, който в основата се извиваше като опашка. Мъжките пък бяха равни и широки и приличаха на скейтърски кецове.
— Май там ще си държа крема за ръце — каза Блу, оглеждайки джобчето.
Лала прихна. Блу имаше право. На кой ли му е притрябвала чанта, след като си има „Т’о Дали“? Обувките щяха да бъдат истинска революция в женската мода. Колкото до мъжката, там се очакваше повече деликатност. Лала изобщо не можеше да си представи Клод да обуе нещо толкова… европейско. И не само той — който и да е спортист. Който и да е мъж американец. Но неслучайно „Дали“ бе най-добрата спортна марка. И ако Дики — този гений на спорта — сложеше името си под нещо, нямаше значение как ще изглежда то. Карирани спортни гащета, баскетболни кецове до коляното или изчистени бейзболни бухалки — никой не задаваше въпроси. Нестандартната екипировка бе по-добра от всичко, което бяха използвали до момента. Друго не им трябваше да знаят.
Когато Лала откри Франки, тя и Брет вече тичаха за час.
— Наелектризиращо! — викна Франки и притисна обувките до гърдите си.
— Хайде, пробвай ги — подкани я Лала. — Нека сме сигурни, че ти стават.
— Веднага след часа. Но не се тревожи. Мога да ходя с всякакви обувки — тя посочи пръстчето на раираните си платформи „Мери Джейнс“. — Виждаш ли?
Лала даде другия чифт на Брет. Той ги хвана с два пръста и ги вдигна към флуоресцентната лампа.
— Ама какво е това?
— Брет не си пада много по спорта — каза Франки, за да извини объркването му. — Ще се упражняваме да ходим с тях довечера.
Лала така стисна Франки от благодарност, че едва не й изхвърчаха болтовете. Най-сетне имаше на кого да разчита.
Хапка по хапка…
Коридорите се опразниха. Лала извади айпада си и започна да пише нов списък със задачи.
И колкото повече пишеше, толкова повече разбираше, че Блу е права. Всичко щеше да се нареди. Все още имаше време. Пайовете с месо и сладоледените тортички я чакаха в бъдещето…