— Какво сте направили с Били?
— Той не ти ли каза?
Франки завърза на възел сплъстената си коса. Също като възела в корема й. Значи гласуването е било нагласено? И не е спечелила? Тя затръшна вратата на шкафчето си. Точно това заслужаваше, задето си бе помислила, че може да надвие Клео. Никого не можеше да надвие. Солени капки се разляха по бузите й от срам. Провалих се. Отново.
Топли люлякови ръце я обгърнаха като благоуханна пяна във вана.
— Ще кажа на Клео какво сте направили — заяви Франки.
Спектра я сграбчи за голата ръка.
— Не, Франки, не бива! Здраво ще загазим, ако се разчуе. А и тя само се фука. Никой не умира да гледа това.
Козината на Клаудин бе лъскава като коприна. Тя изключи сешоара. В този миг Спектра довършваше мисълта си и думите на зомбито увиснаха във въздуха:
— Никой не умира да гледа какво?
— Ъ, обривът между пръстите ми — изстреля Спектра.
Клаудин потрепери.
— Пас.
Франки извади обувките „Т’о Дали“ от шкафчето си. Погали още веднъж меката материя, целуна ги за сбогом и прекоси пътеката. Клео — вече увита в лен, намазана с олио, с чернило на очите и гланц на устните — тъкмо си прибираше нещата за третия час.
— Вземи — каза Франки и й подаде ботушите. — Аз съм вън от играта.
Клео присви очи.
— Не те лъжа — настоя Франки. — Оттеглям се. — Думите на Спектра звъняха в ушите й като пожарна аларма.
— Защо? — попита Клео и отстъпи назад. — Какво им има? — изви устни и надникна в джобчето. — Пфу, чакай. Да не би Спектра да ги е обувала? Целите са в заразни обриви, така ли?
Франки се прекръсти.
— Болтовете ми да гръмнат и да се изпържа в пламъци, ако те лъжа.
Биууп. Биууп.
Сешоарите спряха. Вратите на шкафчетата се затръшнаха. Ала никой не си тръгваше. Момичетата започнаха да се разтакават, в очакване да видят кой ще прибере така мечтаните обувки.
Биууп. Биууп.
Клео метна чантата на мазното си рамо.
— Все пак нещо им има.
— Нищо им няма. Кълна се. Просто Брет не желае да участва. И освен това имам доста семейни неща. — Франки пое дълбоко дъх. — Вие с Дюс сте били тук много преди мен. Ако някой трябва да представи „Мърстон“…
— Ка! — Клео се завъртя на десетсантиметровите си платформи. — Не ми трябва твоето милосърдие. — И изчезна като светкавица на Щайн.
— Чакай, Клео! — извика Франки. Все още по халат, напъха нещата си в чантата. Косата й беше сплъстена. Вратът й миришеше на изгорял памук. Гримът й така се бе размазал, че очите й изглеждаха посинени. Въпреки това тя излезе в препълнения коридор с увереността на човек, който не е издирван от полицията.
— Това не е милосърдие. Ти го заслужаваш — извика Франки на лъскавата черна коса, която се изгуби в навалицата.
— Франки, спри се — настоя Спектра. Тя се носеше като люляков освежител за въздух. — Ти също го заслужаваш.
— Ако го заслужавах, щях да спечеля — тросна се Франки и се втурна след Клео. — Твои са. Вземи ги — викаше тя след нея.
Клео спря пред стаята по английски. Втренчи топазените се очи във Франки. В тях нямаше ни живот, ни блясък — приличаха на мраморни топчета.
— Не. Ги. Искам.
Франки ги бутна в чантата на Клео.
— Просто ги вземи.
— Казах ти, че не искам нито милосърдието ти, нито заразените ти обущенца — отвърна Клео и ги запрати по Франки.
— Залягайте! — викна някой, когато обувките се понесоха във въздуха.
— Аааааа!
Учениците се разбягаха.
Обувките тупнаха на балатума досущ като егото на Франки. Защо Били бе подправил резултата? Наистина ли го бе накарала да повярва, че предпочита да излъже, отколкото да загуби?
Франки си спомни как се бе държала след началото на конкурса. Беше променила стила си, бе раздала болтовете на баща си и бе изцедила енергията си, за да зареди шепа бездушни електронни апарати. И за какво? За да стане лице на някаква марка? Заради шанса да покаже на Клео, че заслужава своите шестстотин и седем виртуални приятели? Заради възможността да каже, че е спечелила?
Че какво му беше хубавото на това? Франки бе от онези момичета, които умееха да общуват. Но откакто стана номер едно, трябваше да крие поривите си. Всички около нея се чувстваха губещи. Победата я делеше от тях, а тя винаги бе искала да бъде една от тях.