— Гаргойлите винаги разполагат с хубав изглед. Но ти… — той се обърна към нея — ти си изгубила толкова време, уловена в тази кутийка като в капан. — Той посочи сградата под краката им. — Качиш ли се веднъж нависоко, започваш да разбираш, че нищо не може да те задържи в ниското.
— Освен гравитацията — пошегува се тя.
Той завъртя очи игриво и я хвана за ръка.
— Имаш хиляди възможности пред себе си. Изборът е огромен. Просто трябва да се дръпнеш малко встрани и да се огледаш.
Този път Мелъди реши да надникне по-дълбоко в очите на Гранит. Може би той имаше право. Напоследък наистина усещаше, че е впримчена между училището и „Оловното перо“, лагера „Кресчендо“ и турнето, Джаксън и Гра…
Той пъхна пръст в гайката на колана и я притегли към себе си. Тя затъкна коса зад ухото. Той прокара пръст по лицето й и вдигна брадичката й. Очите му отразяваха лятното слънце като камъчета в бистър планински поток. Приближи се още. Мелъди не помръдна.
Аз не правя такива неща. Кандис ги прави. Аз не си играя игрички. Не се натискам по покривите. Ултиматумите не водят до целувки. Любовта води до тях. А и аз не обичам Гранит. Обичам Джаксън…
Но Гранит ми харесва. Даже много. И двамата страстно обичаме музиката, и двамата сме живели на ръба, заобиколени от движение, но рядко сме били част от него. Той е привлекателен. И се питам какво ли е да го целунеш. Джаксън обнови статуса си на свободен и… И те някак се намериха един друг.
Целувката на Гранит бе силна и уверена, страстна и всепоглъщаща. Клаксоните на автомобилите под тях се сляха с пулса на сърцето й, за да композират онова, което тя бе почнала да нарича „тяхната песен“. Джаксън и тя бяха дотук. Тя продължаваше напред. Целувката беше добра. Даже много добра. Вълнуваща, приятна — чак да свиеш пръстите на краката си от удоволствие. Но беше различна…
Да целува Гранит, бе като да глътне наведнъж чаша еспресо. С Джаксън беше все едно посръбва мока с бял шоколад. До огнището. Под топло одеяло и…
Бам!
Металната врата отново се затръшна. Мелъди инстинктивно се отдръпна и отвори очи. Там бяха Лала, Брижит, Дики и… Джаксън.
— Май птичето е отлетяло от гнездото — обяви Дики.
Лала закри устата си с ръце. Брижит вдигна палци окуражително.
Джаксън пусна вентилатора на по-висока степен и се обърна.
— Ето тук ще сложим платформата за наблюдения на „Т’о Дали Хай“ — каза той и поведе групичката към северния край на сградата, отнасяйки със себе си топлината на деня.
Гранит отметна косата от лицето й и се усмихна.
— Изглежда, всички продължават напред — каза той и пак я целуна.
Тя изпита съмнение дали да му позволи.
И отвърна на целувката му.
Глава двайсет и четвърта
Вкаменени
Хапка по хапка, каза си Лала, докато слизаше с гостите си от покрива. Тъжно наистина, но единствените три думи, които можеха да я успокоят сега, бяха „Честито! Вие спечелихте!“ Ала по-вероятно бе Дики да се вмести в панталоните на Брижит, отколкото това да се случи. Франки, тяхното лице модел, не отговаряше на съобщенията й, салонът приличаше на изоставена строителна площадка, а Джаксън и Мелъди бяха по-сдухани и от дневните сапунки по телевизията. О, да не забравяме и как Лала налетя на гостите и ги заля с горещо кафе. Както и фиаското, озаглавено „Нищо такова нямаше да се случи, ако не се бяхте появили един ден по-рано“. Оставаше й да се надява, че баща й не е преместил училищния й албум от ъгъла на успеха. Ако, разбира се, допуснем, че вамп шуя изобщо работи.
— Не, наистина — казваше Джаксън на Брижит, а гласът му вибрираше от перките на вентилатора. — Добре съм. Беше време да направим промяна. Започнахме да се отдалечаваме един от друг.
Дики го шляпна по гърба.
— Ха така! Това са думи на истински играч.
Джаксън опита да се усмихне като шампион. Но повече приличаше на човек, който едва се сдържа да не повърне.
Кое е по-шокиращото? запита се Лала. Фактът, че легендата Дики Дали се е превърнал в перверзник, който от тлъстини се клатушка като патица? Или че двамата с Брижит все още не си бяха тръгнали?