Когато стигнаха на първия етаж, Брижит сложи изящната си ръка върху рамото на Джаксън.
— В Париж хората зе целуват за добър ден. Не е, как зе казва… ъъ… кой знае каква ла работа.
— Хубаво е да го знам — измърмори Джаксън. А после се обърна към Лала: — А сега накъде?
Тя изстреля бързо съобщение до Клод, за да научи как вървят нещата в салона. Той беше тръгнал на тренировка по футбол, но я увери, че всичко е наред, и тя реши следващата им спирка да бъде салона. И без това не остана друго.
— Готови ли сте да видите салона? — попита Лала, като се мъчеше да върне разговора към конкурса. Разбира се, че съчувстваше на Джаксън, но той щеше да има време да страда на воля, след като всичко се свърши. А то скоро щеше да се свърши, особено ако не откриеше… Франки!
Най-накрая!
Тя тичаше насреща им по петите на Клео. Косата й бе чорлава и сплъстена и беше по…
— Това зелен, ъ, човек по халат ли е? — попита Дики и обичайното му перчене се изпари.
— Има нузда от льо кондисионер за коза з дълбоко проникване — рече Брижит и докосна своите гладки кичури.
Лала не можа да продума от изненада. Момичето домошар имаше вид на бездомник.
— Казах ти — викна Клео и запрати обувките по Франки. — Не ги ща! Заразени са с обриви! — „Т’о Далитата“ се джаснаха в едно шкафче. Какво, по вамповете, става тук? Сякаш човек гледаше събитията от модната седмица без звук.
— Какво е обрив? — попита Брижит Дики.
— Почивка! — Дики направи Т с ръце. — Някой видя ли я как хвърли обувките?
Подът сякаш се завъртя под краката на Лала. Ако имаше късмет, той щеше да се отвори и да я погълне и така никога нямаше да види как баща й смее на колосалния й провал.
Клео прелетя гневно край тях.
— Спри! — заповяда й Дики.
Бъди мила, Клео. Бъди мила.
— К’во каза? — попита кралицата.
Ако Лала имаше бяло знаменце, щеше да го размаха сега.
— За такова дребно момиче, имаш доста здрава ръка.
Клео огледа с отвращение лекьосаната му бяла тениска, а после се зазяпа в тримесечното му шкембе. — И вие имате доста…
— Е! — намеси се Лала. — Нека ви представя…
Брижит хвана брадичката на Франки и я завъртя първо наляво, после надясно.
— Qui a fabriqué vos accessoirs? — Брижит стисна болтовете и дръпна. — Кой ги прави?
— Ай! — и Франки шляпна жената по ръката. — Така боли.
— Кой е този Така Боли? Някой американски дизайнер ли? — попита Брижит.
Франки хукна обратно да вземе обувките. Пъхна ги в чантата на Клео, додето Дики й разказваше за баба си Марион, която можела да хвърли бейзболната топка така, че никой да не успее да я удари, и то докато вари лютеница.
Клео пак извади обувките от чантата си.
— Казах…
— Чакай! — Франки се наведе и прошепна нещо в ухото й. И колкото повече разказваше, толкова повече растеше усмивката на Клео. Тя изпъна рамене и изпъчи гърди.
Какво става?
Лала се вторачи в Джаксън, като се надяваше на някакво обяснение. Той сви рамене — явно не даваше пет пари.
— Франки — рече Лала, — може ли да поговорим за малко до фонтана?
— Разбира се — усмихна се Франки.
— Какво става? — изсъска Лала. — Цял следобед се опитвам да те открия! Къде е Брет? Защо си в този вид? И защо даде обувките на Клео? Не, чакай, първо — защо ги захвърли?
Очите на Франки се насълзиха.
— Аз не съм спечелила. Объркали са гласовете при броенето. Клео и Дюс са истинските победители.
— Какво?
Дики и Брижит се обърнаха.
Лала снижи глас.
— Какви ги дрънкаш?
— Велики Нил! Стягат ме! — извика Клео и се заклатушка по коридора като човек, който се е напишкал в гащите. Беше нахлузила обувките на „Т’о Дали“. — Все едно че имат зъби.
За малко да се стовари на земята, но Дики се спусна напред и я улови. Тя го цапна по ръката като муха от поречието на Нил. — Ка да ви вземе, вие кой сте?
Лала се сниши до земята. Така, когато се разтвореше, щеше да бъде съвсем близо, за да потъне в нея.
— Ха! — отекна гръмовният глас на Дики. Той посочи табелата: Салон „Т’о Дали Лай“. — Главата си залагам, че някое от зомбитата е написало това. Трябва да ги взема за рекламата на каски. Носете каските „Дали“, за да не свършите с мозъчна смърт.