— Номер едно — прочете тя. — Да скъсам всякакви връзки с американски момчета. — Замахна по дисплея и натисна „Изтриване“. — Шейн вън!
Франки свали лилавите си гладиаторски сандали и се настани на един каменен храст. Размърда зелените пръстчета на краката си и зачака Брет да свърши с опаковането на озвучителната техника.
Към нея с протегната ръка приближи директорът Уикс.
— Отлична работа, госпожице Щайн! — каза той и се здрависа. — Надявам се, че догодина ще се кандидатираш за ученическия съвет.
Франки въздъхна.
— Да, обмислям го. Но като че ли това ще стане в „Радклиф“.
Директорът отпусна рамене.
— А, „Радклиф“, значи. Камата в сърцето на моята кариера. — Разхлаби вратовръзката си, на която пишеше Честито завършване на девет езика.
Франки подсмръкна.
— Мислех, че ние сме тази кама.
— Кой? Учениците?
— Не, РАД.
Уикс втренчи проницателните си сини очи в нейните.
— Винаги съм мислел, че вашето общество е необикновено. Но трябваше да уважа желанието на родителите ви и да си мълча. Нищо не може да ме развълнува толкова, колкото вие, децата, затова, че се обединявате и браните справедливостта. — Извади от смачкания си бежов костюм червена кърпичка и попи потта от челото си. — А сега ще си отидете…
Пространството на сърцето на Франки хлътна. И тя самата не можеше да си го представи.
— Какво ще стане с това място?
— Временни класни стаи — каза той и огледа купчините с останките, които изпъстряха двора като огромни мравуняци. — Докато отново построим училището. Но ние ще го построим. Ние знаем как да оцеляваме. Точно като вас. — Той се усмихна. — И кой знае? Може пък да промените решението си и да останете.
— Аз обичам „Мърстон“ и прочее — Франки стана и го потупа по рамото. — Но да учим във временни класни стаи? Това не е толкова наелектризиращо.
Глава двайсет и шеста
Над дъгата
— Леопардовият потник. Средното чекмедже между зебровия клин и гепардовата къса рокля. Бързо! — стреляше Кандис инструкциите си.
Мелъди плъзна на дясно огледалните врати.
— Големият или малкият?
Кандис свали слънчевите очила котешко око и я погледна ядно. Ти как мислиш?
— Явно малкия.
Кандис го грабна, сгъна го до размерите на кутийка тик-так и го натъпка в зеления войнишки сак.
Мелъди хвърли поглед към бялата къща отсреща. Прозорецът на Джаксън беше отворен. Завесите се полюшнаха. Сърцето на Мелъди подскочи. Дали не беше пропуснал ориентацията в лагера „Кресчендо“, за да я изпрати? Завесите отново се полюшнаха. Беше само вятърът.
— Имаме работа тук! — Кандис щракна с пръсти. — Черните ластични панталони. С циповете на глезените. В чекмеджето с панталоните, не от страната на широките панталони, от другата.
Мелъди пъхна панталоните до джинсовия потник. Нещо й намигна от дъното на сака.
— Бюстие с пайети?
Кандис стоеше пред огледалото и съзерцаваше една черна филцова шапка.
— Когато пайетите те повикат, по-добре им отговори. И, повярвай ми, те ще те повикат винаги в най-необичайния час. — Тя запрати шапката през прозореца като старо фризби. — След по-малко от двайсет и четири часа ще похапвам шоколадов кроасан в някое бистро и ще говоря франсе с някой хубав гарсон.
Мелъди се стовари с въздишка на розовото легло на воали.
— Трябва да си отдъхна пет минутки — рече и гушна една бяла сатенена възглавница.
Кандис се излегна до нея и дръпна перце от косата й.
— Ще ми липсваш, чудовище — каза тя и притисна Мелъди в прегръдките си.
Мелъди вдишваше парфюма на Кандис. Може би, ако поемеше дълбоко дъх, щеше да задържи аромата до август.
— Без сбогувания, нали помниш?
Кандис кимна и шумно подсмръкна. И тя ли мислеше за изминалите десет месеца? Месеците, в които се бяха сближили повече, отколкото през всичките петнайсет години. За преместването им в Орегон? За деня, когато срещнаха Джаксън? За мига, в който видяха как той се превръща в Хайд? Когато заедно основаха ГАЩИ? Когато разбраха, че не са родни сестри? И решиха, че това няма значение?
Мелъди се облегна на лакът и се вгледа в очите на Кандис, покрити с блестящ грим.