Сейдж и Девет-цяло-и-пет се покатериха на канапето и замахаха. Но не и Мелъди. Отиде и седна до Гранит. Тържествено си обеща никога повече да не поглежда назад.
И тогава телефонът й звънна.
Номерът беше на Джаксън, но гласът — оживен и доста по-силен — беше на Ди Джей.
— Къде сте тръгнали без мен? — пошегува се той. Някъде наблизо гърмеше китара.
Мелъди се усмихна — бе изненадана, но най-вече изпита огромно облекчение. Джаксън не я бе изоставил — бе изоставил себе си. Заради нея. Абсолютна саможертва. И невероятна любов.
— Имаме нужда от носач — каза Мелъди. — Парите са жалки, а храната е още по-зле.
— Приемам! — Ди Джей прати местонахождението си и автобусът обърна назад. Това бе прекрасен завършек на една история и абсолютното начало на нова. Камилъди изчезна.
Епилог
РАД до мозъка на костите
Вторник, 2 септември
Кленовете бяха засадени отново и сега образуваха арка. Погледнати отгоре, есенните листа — червени, жълти, зелени, оранжеви и кафяви — приличаха на дъга. Сградата от стъкло и секвоя в края на арката приличаше на гърне със злато.
Или поне така изглеждаше на снимката, която висеше на входа.
Облечен с изтъркани джинси и широка риза, господин Ди стоеше пред сатенената лента, опасала стъклото като подарък. До него бе Лала — в едната си ръка въртеше слънчобран, а в другата държеше златна ножица. На рамото й беше кацнал граф Великолепни, който носеше маска за сън на черни и розови райета и новата си корона по случай началото на учебната година.
— Добре дошли в… — Баща й дръпна въжето и разви едно черно-розово знаме. Всички ахнаха. Името на герба на училището не беше „Радклиф“. Лала настоя и то беше сменено с по-значимо. То щеше да напомня за нощта, в която започна всичко — Франки Щайн изгуби главата си и разкри тайната на РАД, а нормитата разместиха буквите на „Мърстон Хай“. Нощта, която беляза началото на края.
— Добре дошли в „Монстър Хай“ — рече господин Ди на стотиците присъстващи. — Най-модерното училище в страната!
Аплодисменти.
— Цял следобед мога да ви разказвам за огромните терени, които са на разположение на нашите спортисти, за преносимите зарядни, за чиновете фонтани и водните алеи, за разкаменяващите инструменти, за избираемите предмети — моден дизайн на аксесоари и дрехи и съвременно мумиознание — шапките с климатик, портативните отоплителни лампи, музикалната учебна програма, нашия приют за животни и спацентъра за поддържане на козината…
Лала засия. Граф Великолепни размаха крила.
— … но вместо това ще ви оставя да ги видите.
— Уууууу-хууууу! — нададе вой някой.
Господин Ди вдигна ръка.
— Но преди това трябва да благодаря на няколко човека. — Той огледа хората и се усмихна.
Да, усмихна се!
— Благодаря на Рам де Нил, че финансира проекта (аплодисменти) и на семейство Улф за страхотното строителство (аплодисменти). Благодаря на семейство Щайн, на госпожа Джей и на новия ни музикален педагог, Марина, за това, че изработиха интересни и нетрадиционни учебни програми, които отговориха на всички стандарти на щата Орегон (аплодисменти). Благодаря на господин Уикс, че прие да стане директор (аплодисменти). Благодаря на Дюс Горгон и Клод Улф, че убедиха Спортната федерация на Орегон да приеме нашите отбори (мощни аплодисменти). И… — Господин Ди свали слънчевите си очила. Примигна на слънцето, а после прегърна дъщеря си. Докосването му я сгря както нито Клод, нито кашмирът можеха да я сгреят. — Но преди всичко искам да благодаря на моята забележителна дъщеря Лала и на нейната електрифицираща приятелка Франки Щайн. Цяло лято ме убеждаваха да отворя вашето училище за нормита. И аз ги послушах (гръмки аплодисменти). И мога да ви уверя, че го направиха без помощта на сирените. — Мелъди и Джаксън се ухилиха. — Без повече суетене, дарявам ви… „Монстър Хай“!
Оглушителни аплодисменти.
Семейство Улф запушиха уши, а в това време Лала преряза лентата. Всички се спуснаха напред.
Лала наблюдаваше родеото, но не се включи в него. Още чувстваше ръката на баща си. Бе толкова близо, че можеше да усети крема му за тен. По някаква причина днес той не бързаше за никъде. Лала искаше да задържи този миг колкото може по-дълго.
— Ти наистина ли мислиш това, което каза? — попита тя и погледна волевото му лице.