Той се втренчи в нея. Черните му очи приличаха повече на искрящи перли, отколкото на камъни.
— Кое?
Лала се зачуди дали да не си съчини нещо. Все още се боеше да му покаже колко много се нуждае от одобрението му. Не защото я плашеше какво би могъл да стори, а защото се страхуваше от онова, което не би сторил. Трябваше й време, за да сподели чувствата си. Ала най-сетне повярва в себе си. Вече нямаше значение какво би казал той за нея. Щеше да оцелее. И даже да разцъфне.
— Наистина ли смяташ, че съм забележителна? — настоя тя. — Наистина ли?
— Една от най-забележителните жени, които познавам — каза той и погледна с тъга отвъд дърветата. — Май не съм го казвал често.
— Мога да преброя на единия си зъб.
Той се подсмихна.
— Мислех, че знаеш.
Лала се измъкна от прегръдката му — нежността не отлетя, прокудена.
— Откъде да знам? — Ръцете й трепереха. Тя лапна едно хапче желязо и го глътна без вода. То се залепи на гърлото й като хилядите неща, които искаше да каже, но така и не можа. — Татко. — Тя пак преглътна. Хапка по хапка… — Ние общуваме по сателит. Живееш на лодка и говориш по микрофон и със слушалки на ушите. Гордееш се повече с тена си, отколкото със семейството си. И плашиш животинките ми! — Погледна го в лицето. Той се вторачи в черните си обувки. — Може би причината е, че не ям месо или че излизам с Улф, или че съм съгласна с чичо Влад да боядисаме къщата по-цветно. Но каквато и да е причината, аз…
— Заради майка ти е! — сопна се той и оголи зъби.
Ъ?
— Лаура — обърна се той към нея с името, което майка й й бе дала. — Знаеш ли колко много приличаш на нея?
Лала се озъби възмутено, за да докаже обратното. И веднага съжали.
— Ти имаш нейния плам. Ти си единствената жена, която ми се опълчва, както някога правеше тя. Караш ме да се съмнявам в нещата, в които вярвам. Махаш черното и бялото и се опитваш да добавиш… розово.
— Какво лошо има в това?
— Цветовете са непредсказуеми — каза той, сякаш признаваше нещо повече.
— Като смъртта на нормитата ли? — попита Лала. Беше започнала да разбира.
Той кимна.
— Като болката от загубата на любим човек, отнет от нещо, което никога няма да проумееш.
Лала се надигна на пръсти и го целуна.
— Мен няма да ме загубиш.
— Боя се, че вече съм те изгубил — каза той и очите му се насълзиха.
Тя го гризна по ръката.
— Е, първите хиляда петстотин деветдесет и девет години бяха малко трудни. Но това не е нещо, което да не можем да поправим.
Баща й подсмръкна и я дръпна към себе си.
— Страхотна си.
Хванати за ръка, те прекрачиха прага на „Монстър Хай“, следвайки другите. Приличаха на съвсем обикновено семейство — баща и дъщеря. Беше невероятно!
Благодарности
Едно високоволтажно благодаря на моя редактор Ерин Щайн50. Геният и ентусиазмът ти ме карат да искря.
ХХХХХХХХ Лийси