Креснър изпусна замислено няколко колелца дим и продължи:
— Петимата отказаха моментално, а един от тях прие облога. Условието беше да получи двайсет хиляди долара или да бъде на мое разположение за шест месеца. Естествено, спечелих. Той надникна само веднъж през балкона и едва не припадна.
По лицето му заигра презрителна усмивка:
— Каза, че долу всичко изглеждало толкова малко. Тази гледка разстрои нервите му.
— Защо мислите, че…
Прекъсна ме с нетърпелив жест.
— Не ме отегчавайте, мистър Норис. Убеден съм, че ще го направите, защото нямате друга възможност. Избирайте: или облога, или четирийсет години в „Сан Куентин“. Парите и съпругата ми са само допълнителен стимул, свидетелство за благия ми характер.
— Каква е гаранцията, че няма да ме измамите? Представете си, че ви се подчиня, а после се окаже, че въпреки всичко Тони се е обадил в полицията според първоначалния план.
Креснър въздъхна:
— Вие сте типичен случай на параноик, мистър Норис. Не обичам съпругата си и присъствието й действа зле на пословичното ми самочувствие. За мен двайсет хиляди долара са нищожна сума. Всяка седмица раздавам четворно повече за подкупи на полицията. Обаче облогът… — в очите му се появи странен блясък. — Облогът стои над всякаква цена.
Креснър млъкна и ме остави да размишлявам върху думите му. Вероятно знаеше, че доверчивите му жертви винаги разчитат на някакъв шанс.
Самият аз бях трийсет и шест годишен безделник. Ръководството на клуба щеше да ме изгони, ако не беше влиятелната намеса на Марша. Не умеех да върша нищо, освен да играя тенис. Трудно би било да си намеря работа дори като портиер. Бях осъждан за дребно хулиганство а работодателите не обичат хората с тъмно минало.
Най-смешното беше, че наистина обичах Марша Креснър. Обикнах я след два урока по тенис, а и тя се влюби в мен. След трийсет и шест години щастлив ергенски живот лапнах като шаран по жената на един от шефовете на мафията. Типичен пример за мръсния късмет на Стен Норис.
Естествено, старият котарак, който седеше срещу мен и пушеше скъпата си цигара, знаеше всичко това, дори и нещо повече. Нищо не ми гарантираше, че няма да ме предаде на полицията, ако спечелех облога. В едно бях абсолютно сигурен — ако не приемех, след час щях да се озова в дранголника и да изляза оттам в началото на следващия век.
— Мога ли да ви задам един въпрос?
— Кажете, мистър Норис.
— Погледнете ме право в очите и признайте дали ще играете честно.
Той впи невъзмутим поглед в мен и отвърна:
— Мистър Норис, аз никога не мамя.
— В такъв случай приемам.
Нима имах друг избор?
Креснър се изправи, лицето му сияеше.
— Отлично! Елате с мен.
Приближихме се до балкона. По лицето му личеше, че си е представял тази сцена стотици пъти и безкрайно се забавляваше сега, когато всичко ставаше в действителност. Прошепна замечтано:
— Первазът е широк петнайсет сантиметра — измервал съм го лично, дори съм заставал върху него, но разбира се, хванат за балкона. Трябва само да прекрачите железните перила — те стигат до гърдите ви. Отвъд балкона няма да имате никаква опора. Ще трябва да се прокрадвате сантиметър по сантиметър и да внимавате да не загубите равновесие.
Очите ми се спряха на уреда, закачен от външната страна на прозореца. Кръвта ми се смрази — беше ветропоказател. Небостъргачът се намираше близо до езерото, наоколо имаше само по-ниски сгради, които не представляваха пречка за ледения вихър и той щеше да се забива като нож в тялото ми. Иглата на уреда беше спряла на десетото деление, но един внезапен порив на вятъра положително щеше да я изтласка двойно по-високо.
— Виждам, че забелязахте моя ветропоказател — радостно отбеляза Креснър. — От другата страна духа повече, тъй че ветрецът може да ви се стори по-силен. Тази вечер е сравнително тихо, случвало се е стрелката да стигне до осемдесет и пет — сградата започва леко да се олюлява, сякаш се намирате на мачтата на кораб. А и времето днес е доста меко за сезона.
Посочи светещите числа на върха на небостъргача вляво — беше минус дванайсет градуса. Но с този леден вятър действителната температура навярно беше около минус двайсет и четири.
Попитах го дали има някакво палто — бях облечен само с тънко сако.
— Уви, нямам.
Светещите числа се смениха с други, които показваха времето. Беше 8 и 32.
— Време е да тръгвате, мистър Норис. А пък аз ще позвъня на Тони да приведе в изпълнение план номер три. Разбирате ли, той е добро момче, но е склонен към прибързани действия.