Барон Едмонд дьо Ротшилд от Франция доминира на Парижката мирна конференция и всеки от основателите на Кралския институт е човек, получил одобрението на Ротшилд17. Същото важи и за Съвета за чуждестранни връзки, който официално е учреден на 29 юли 1921 г.18
Парите за основаване на Съвета за чуждестранни връзки идват от Дж. П. Морган, Бърнард Барух, Ото Кан, Якоб Шиф, Пол Варбург, Джон Д. Рокфелер и др.19 Това е същата компания, която участва в основаването на Федералния резерв. Съветът на директорите включва Исайя Боумън, Арчибалд Кули-дж, Джон У. Дейвис, Норман Х. Дейвис, Стивън Дугън, Ото Кан, Уилям Шепърд, Уитни Шепърдсън и Пол Варбург20.
Изтъкнати фигури, които са били директори на Съвета за чуждестранни връзки от 1921 г. насам, са: Уолтър Липман (1932-1937), Адлай Стивънсън (1958-1962), Сайръс Ванс (1968-1976, 1981-1987), Збигнев Бжежински (1972-1977), Робърт О. Андерсън (1974-1980), Пол Фолкър (1975-1979), Теодор М. Хесбърг (1926-1985), Лейн Киркланд (1976-1986), Джордж Х. У. Буш (1949-1985), Джордж Шулц (1980-1988), Алън Гринспан (1982-1988), Брент Скаукрофт (1983-1989), ДжийнДж. Къркпатрик(1985) и Ричард Б. Шени (1987-1989)21.
Най-силният човек в Съвета за чуждестранни връзки през последните две десетилетия е Дейвид Рокфелер, внукът на Джон Д. Рокфелер. Освен че в продължение на тридесет и шест години е директор на СЧВ, Дейвид е председател на управителния му съвет от 1970 до 1985 г. и остава почетен председател на организацията.22 През това време той е и председател на Чейс Манхатън банк.
Няма опасност фамилията Рокфелер скоро да загуби контрол над Съвета за чуждестранни връзки. Друго поколение от нейни членове се тъкмят да продължат традицията й. Дейвид-младши, Джон Д. IV и Родман С. Рокфелер са настоящи членове на Съвета за чуждестранни връзки23.
Както бе отбелязано, Комисията „Рийс“ установи, че СЧВ е бил финансиран и от двете фондации - „Рокфелер“ и „Кар-неги“, и направи разследване и на Института за тихоокеански връзки като негова посестрима организация, констатирайки, че СЧВ „настойчиво пропагандира глобалистката концеп-ция24“.
В по-нови времена - между 1987 и 1990 г. - СЧВ получи подобаващи дарения и специални помощи от водещи организации и личности, включително Кемикълбанк, Сити банк / Сит-икорпорейшън, „Морган Гаранти тръст“, фондация „Джон Д. и Катрин Т. Макартър“, фондация АРКО, корпорация „Бритиш Петролиум Америкън“, корпорация „Мерцедес Бенц“ в Северна Америка, корпорация „Сиграм и синове“, корпорация „Нюзу-ик“, фондация „Ридърз дайджест“, „Вашингтон пост къмпани“, фонд „Братя Рокфелер“, фамилията Рокфелер и съдружници, фондация „Рокфелер“ и Дейвид Рокфелер25.
През същия период СЧВ получи големи дарения от други мощни корпорации и фондации. Ето част от тях:
Американската извънредна филантропска програма, Азиатската фондация, асоциацията за радио и телевизия „Нови анализи“, корпорация „Карнеги“ - Ню Йорк, фондация „Форд“, фондация „Дженеръл илектрик“, корпорация „Дженеръл мотърс“, фондация „Хюлет“, фондация „Ендрю У Мелън“, фондация „Рок-фелер“, фондация „Алфред П. Слоун“ и фондация „Ксерокс“26.
В момента съветът има 2670 членове, от които 952 се намират в Ню Йорк, 339 - в Бостън, и 730 - във Вашингтон, окръг Колумбия27. Списъкът на неговите членове, както ще видим, звучи като списъка „Кой кой е в Америка“ и включва повечето най-високопоставени ръководители на правителството, бизнеса, образованието, труда, армията, информационните средства, банковото дело. Освен главната си квартира в Ню Йорк СЧВ има 38 дъщерни организации, известни като комитети за чуждестранни връзки, разположени в големите градове из цялата територия на Съединените щати28.
Контраадмирал Честър Уорд, член на СЧВ в продължение на шестнадесет години, предупреждава американския народ за намеренията на организацията29:
Най-мощната клика в тези елитни групи има една обща цел - САЩ да загубят суверенитета и националната си независимост.
Друга клика, състояща се от международни членове в СЧВ, обхваща международните банки от Уол-стрийт и техните ключови агенти.