Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението. Два гроба
Пендъргаст #12
Хелън #3
За авторите
Дъглас Престън и Линкълн Чайлд са съавтори на много превърнали се в бестселъри романи, сред които „Реликвата“, който се превърна и в хитов филм, както и „Музей на страха“, „Натюрморт с гарвани“, „Жупел“, „Книгата на мъртвите“, „Трескав сън“ и „Мечът на Гедеон“. Бестселърът на Престън „Флорентинското чудовище“ е филмиран с участието на Джордж Клуни. Престън се интересува от коне, гмуркане, ски и изследване на крайбрежието на Мейн със стара лодка. Линкълн Чайлд е бивш издател, публикувал пет самостоятелни бестселъра. Страстта му са мотоциклетите, папагалите и английската литература от деветнайсети век. Читателите могат да се абонират за „Досието на Пендъргаст“ на сайта на авторите www.prestonchild.com. Всички са добре дошли и на смущаващо активната им страница във Фейсбук, в която пишат най-редовно.
Линкълн Чайлд посвещава тази книга на дъщеря си Вероника.
Дъглас Престън я посвещава на Форест Фен.
Благодарности
Авторите държат да изразят искрените си благодарности на следните хора за помощта им — Джейми Рааб, Ейми Лавин, Надин Уодъл, Джон Коуч, Дъглас Марджини, Ерик Саймъноф, Клодия Рюлке и на двамата, които ни подсказаха заглавието — Джулия Дъглас и Майкъл Шарп.
Преди да поемеш по пътя на отмъщението, изкопай два гроба.
— Конфуций
Първа част
18:00
Жената с виолетовите очи вървеше бавно под дърветата на Сентръл Парк, напъхала ръце в дълбоките джобове на шлифера си. Брат й — по-голям от нея, вървеше до рамото й. Неспокойните му очи не пропускаха нищо.
— Колко е часът? — за пореден път попита тя.
— Точно шест.
Беше мека привечер в средата на ноември и залязващото слънце хвърляше шарени сенки върху ширналата се поляна. Двамата прекосиха Ист Драйв, минаха покрай статуята на Ханс Кристиан Андерсен и изкачиха едно малко възвишение. И изведнъж спряха, сякаш сполетени от една и съща мисъл. Пред тях, от другата страна на огледалната повърхност на Консерватори Уотър, бе мемориалният навес за лодки Кърбс — приличаше на детска играчка на фона на огромните, подобни на крепости сгради по Пето авеню. Приличаше всъщност на пощенска картичка — малкото езеро отразяваше кървавочервеното небе, малките модели на яхти се плъзгаха по неподвижната вода под окуражителните викове на децата. Пълната луна тъкмо изгряваше в пролома между два небостъргача.
Гърлото й изведнъж се стегна и пресъхна; чувстваше огърлицата си от пресноводни перли като примка около шията си.
— Джъдсън — каза жената. — Не съм сигурна, че мога да го направя.
Брат й стисна окуражително ръката й.
— Всичко ще е наред.
С разтуптяно сърце тя хвърли поглед към живата картина пред тях. Някакъв цигулар свиреше на парапета пред езерото. Млади влюбени седяха на една пейка край навеса, погълнати изцяло един от друг. На съседната пейка късо подстриган мъж с телосложение на културист четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Пешеходци и бегачи минаваха на малки потоци. В сянката на самия навес някакъв бездомник се настаняваше да прекара нощта.
А пред езерото стоеше той — строен, неподвижен, с дълго елегантно светло палто, със светлоруса коса, превърната в платинена от угасващата светлина.
Жената рязко си пое дъх.
— Давай — тихо каза Джъдсън. — Ще съм наблизо. — И пусна ръката й.
Докато пристъпваше напред, всичко около нея сякаш изчезна, цялото й внимание беше съсредоточено върху мъжа, който я наблюдаваше как приближава. Хиляди пъти си бе представяла този момент, беше го преигравала наум в различни варианти, винаги завършващи с горчивата мисъл, че никога няма да се случи, че ще си остане само мечта. Но ето че той беше тук. Изглеждаше остарял, но не много. Подобната на алабастър кожа, фините порцеланови черти, блестящите очи, които се взираха така настойчиво в нея — всичко това събуждаше в нея буря от чувства, спомени и — дори в това време на изключителна опасност — желание.
Тя спря на две крачки от него и той попита:
— Това наистина ли си ти?
Гласът му беше дълбок, с южняшки акцент.
Тя се опита да се усмихне.
— Съжалявам, Алойзиъс. Ужасно съжалявам.
Той не отговори. Сега, след всичките тези години, тя изведнъж откри, че не може да прочете мислите, спотайващи се зад тези сребристи очи. Как се чувстваше той? Предаден? Изпълнен с негодувание? Или може би с любов?