Освен това погребът беше замислен така, че дори при инцидент експлозията да бъде поета от скалата. Взривът нямаше да унищожи крепостта над него.
Дали? Докато гледаше замислено арсенала, Пендъргаст си спомни нещо друго — широките пресни радиални пукнатини, които бе забелязал във външната стена на крепостта. Те не бяха причинени от нормално слягане — тъкмо обратното. Бяха се появили от надигането на земята, което бе разместило огромните блокове в основата. Това означаваше само едно — движение на магмата нагоре. Иначе казано, мъртвият вулкан май не беше съвсем мъртъв.
Сякаш в отговор на мислите му подът под краката му едва доловимо потрепери.
Нацистите се бяха погрижили да предпазят арсенала си от всякаква външна атака с изключение на тактически ядрен удар. Възможно бе обаче да са пропуснали възможността за атака отвътре — атака, включваща експлозиви… и майката природа. Не бяха много добри геолози, помисли си с ехидна усмивка Пендъргаст.
Взе една кутия с барут, проби я с ножа си и изсипа съдържанието й върху сандъците и кутиите. После изпразни втора кутия върху оръжията и още една, докато цялата горна повърхност на погреба не се покри с дебел слой барут. После взе още две кутии, като задържа едната под мишница, а втората започна да изсипва в движение — оставяше след себе си диря, водеща от клетката към посоката, от която беше дошъл. Хвърли празната кутия, отвори другата и продължи да изсипва, докато не излезе в тесния каменен тунел.
Барутът свърши и Пендъргаст захвърли празната кутия. Извади фенерчето и освети черната следа, която беше оставил след себе си. Беше дълга двайсетина метра. Пендъргаст спря за момент и си пое дълбоко дъх. После клекна, извади запалката, поднесе я към барута и щракна.
Моментално се появи искра, във въздуха се метна пламък и барутът се запали с гневно съскане и дим, докато огънят пълзеше към погреба. Пендъргаст се обърна и побягна по разклоняващите се тунели на подземието.
Тъкмо стигна до лодката и скачаше в нея, когато зад него се разнесе оглушителен тътен. Последва го втори и трети — кутиите и сандъците се взривяваха последователно. Дори от това разстояние първоначалната ударна вълна го просна на дъното на лодката. Той се изправи, отблъсна лодката, запали двигателя, даде пълна газ и се понесе с максимална скорост към изхода, като минаваше на косъм от каменните стени. Сега експлозиите следваха с такава бързина една след друга, че вече не чуваше отделните взривове, а само един непрекъснат яростен рев; взривовете продължаваха все по-надолу и по-надолу в пукнатината под крепостта. Силата на експлозиите разтърсваше стените около Пендъргаст, от тавана се сипеше пръст и запълнител, откъртени камъни падаха с огромна сила във водата зад него и вдигаха вълни, които избутваха лодката напред.
Пендъргаст излетя в езерото точно когато входът се срути с грохот зад него. Без да спира, без дори да поглежда назад, той се понесе на пълна скорост към Нова Годои. Едва когато преполови разстоянието, намали газта и се обърна.
Грохотът беше престанал. Крепостта продължаваше да стои мрачна и смълчана; само тънка струйка дим се издигаше от мястото, където тунелът излизаше в езерото. Пендъргаст чакаше, секундите се изнизваха, но нищо не се случваше. Явно експлозиите не се бяха оказали достатъчно мощни, за да разцепят скалата още повече и да стигнат до магмата под вулканичния конус.
Продължи да чака. И изведнъж по водната повърхност премина тръпка. Надигна се глух грохот, почти под прага на слуха, вибрация, която усети повече с костите си, отколкото с ушите. Водната повърхност потръпна отново, вдигнаха се вълнички, грохотът се засили. Водата изведнъж кипна и Пендъргаст видя как покрай основата на външната стена се появява червена пукнатина. Тя бавно се разшири, като бълваше струйки пламък и пара, подобно на капака на някаква гигантска тенджера под налягане, която всеки момент ще гръмне.
Видя ярък проблясък, последван от втори. Не бяха човешко дело — бяха прекалено мощни и идваха от твърде дълбоко, чак от земните недра. Миг по-късно гръмна гръм, който едва не го изхвърли от лодката. Няколко огромни зашеметяващи фонтана лава изригнаха в нощния въздух с оглушителен рев и поток газове и пара. Тътенът се понесе през езерото като физическа сила, набраздяваше водната повърхност. Пред очите на Пендъргаст цели секции от крепостта — кули, бастиони, стени — сякаш се разпаднаха по шевовете и бавно започнаха да се сриват сред бушуващи облаци огън и дим, понесъл се към небето на гъбовидни облаци.