Д-р Джон Фелдър вървеше по един от вътрешните коридори на болницата заедно с д-р Остром. През последните няколко седмици счупените му ребра бяха почти заздравели, а сътресението му отшумяваше.
Единственият белег — единственият външен белег, — останал от изпитанието му в имението Уинтур, бе от раната на слепоочието, където сега имаше неравна алена линия.
Остром поклати глава.
— Ама че странен случай. Още имам чувството, че едва сме докоснали проблема.
Фелдър не отговори.
Остром спря пред двойна врата, на която — подобно на повечето врати в „Маунт Мърси“ — нямаше табела. Пред нея стоеше охранител.
— Това ли е? — попита Фелдър.
— Да. Ако имате нужда от нещо, повикайте охраната.
Фелдър му протегна ръка.
— Благодаря, докторе.
— За мен беше удоволствие. — Остром се обърна и тръгна обратно по коридора.
Фелдър кимна на охранителя, пое си дъх, отвори вратата и влезе.
Озова се в параклиса на „Маунт Мърси“. Той бе остатък от епохата, когато болницата е била санаториум за много богатите, и Фелдър, който никога досега не го беше виждал, остана изумен. Параклисът беше останал непокътнат от времето на зенита си в края на деветнайсети век, когато множеството завещания на богобоязливи болнави пациенти бяха осигурили на дизайнерите работен капитал, на който биха завидели и Медичите. Беше шедьовър на миниатюрата, подобен на скъпоценност и абсолютно съвършен, с неф, побиращ само шест реда пейки между една-единствена пътека в центъра; и въпреки това строителите майсторски бяха пресъздали оребрените сводове на готическа катедрала, изпълвайки страничните страни и вътрешната аркада с деликатни пъстроцветни витражи. В късния следобед параклисът беше окъпан в светлина и цветове.
Фелдър направи колебливо крачка напред, после още една. Сякаш беше влязъл в някакъв църковен калейдоскоп.
Тръгна между пейките, като се оглеждаше. Цареше пълна тишина — в параклиса нямаше никого. Но после, докато приближаваше апсидата, забеляза малък страничен олтар отляво. На единствената пейка пред него седеше Констанс Грийн, напълно неподвижна, скрита от пъстрия сумрак, и на Фелдър му трябваше близо минута, за да я различи.
Бе леко наведена напред, погълната от книгата в ръцете й; устните й бяха полуотворени, клепачите спуснати наполовина, дългите й мигли създаваха измамното впечатление, че е задрямала. Но Фелдър виждаше, че е съвсем будна, тъй като погледът й съсредоточено следваше редовете на книгата. Фелдър се запита дали не чете Библията. Опита се да успокои сърцето си, което внезапно се бе разтуптяло.
Тя се обърна и го видя.
— Добър ден, доктор Фелдър.
Той кимна.
— Може ли?
Тя се усмихна едва-едва и му направи място. Докато затваряше книгата, Фелдър видя, че не е Библията, а „Сатирикон".
— Доста време мина от последното ви посещение — каза тя, след като той седна. — Как я карате?
— Достатъчно добре, благодаря. А вие?
— Същото. Надявам се, че ще прекарате приятно Коледа и…
— Констанс — прекъсна я той. — Ще имате ли много против, ако прескочим формалностите?
Тя го погледна изненадано.
Фелдър бръкна в джоба на сакото си и извади два плика. Единият бе стар и избледнял, другият — свеж и нов. Постави ги пред нея един след друг.
След кратко колебание тя взе стария плик с две ръце. Фелдър забеляза как зениците й се разширяват. Без да каже нищо, Констанс отвори плика и погледна вътре.
— Кичурът от косата ми. — Каза го със съвсем различен глас от онзи, с който бе поздравила Фелдър и се бе поинтересувала как е.
Фелдър кимна.
Сега тя се обърна към него едва ли не с вълнение.
— Къде намерихте това, за бога?
— В Кънектикът.
Констанс се намръщи.
— Кънектикът? Но…
Фелдър изпревари въпроса й с вдигане на ръка.
— Колкото по-малко подробности знаете, Констанс, толкова по-добре. И за двама ни.
Погледът на Констанс се спря върху белега на слепоочието му.
— Когато предположих, че този кичур все още съществува, докторе, нямах намерение да ви карам да се излагате на опасност, за да се сдобиете с него.