Тесен нов белег се спускаше по едната му буза. Тя вдигна пръст и го докосна. После импулсивно посочи зад рамото си и прошепна:
— Виж. След цялото това време луната пак си изгрява по стария начин.
Погледът му проследи нейния над силуета на сградите на Пето авеню. Жълто-бялата пълна луна се издигаше между величествените сгради, идеално очертана на розовия фон на небето, което нагоре постепенно преминаваше в дълбоко хладно виолетово. Той потръпна. Когато я погледна отново, на лицето му имаше друго изражение.
— Хелън — прошепна той. — Господи. Мислех, че си мъртва.
Без да каже нито дума, тя пъхна ръка под неговата и го поведе покрай езерото.
— Джъдсън казва, че ще ме отведеш далеч от… от всичко това.
— Да. Ще се върнем в апартамента ми в „Дакота". А оттам ще продължим към… Е, колкото по-малко приказки, толкова по-добре. Там, където отиваме, няма от какво да се страхуваш. Това е достатъчно.
Тя стисна ръката му.
— Няма от какво да се страхувам. Нямаш представа колко хубаво звучи.
— Време е да си върнеш живота. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади златен пръстен с голям сапфир във формата на звезда. — Така че нека започнем от самото начало. Помниш ли това?
Тя погледна пръстена и се изчерви.
— Не мислех, че ще го видя отново.
— Аз пък не мислех, че ще имам възможност да го сложа отново на пръста ти. Тоест, докато Джъдсън не ми каза, че си жива. Знаех, знаех, че казва истината. Дори когато никой друг не ми вярваше.
Хвана лявата й ръка и я вдигна, сякаш да й сложи пръстена. Очите му се разшириха, когато видя чуканчето и грубата кожа.
— Ясно — просто рече той. — Разбира се.
Сякаш внимателният изискан танц, в който се бяха впуснали, изведнъж свърши.
— Хелън — каза той и този път в гласа му се долавяше напрежение. — Защо се съгласи с този ужасен план? Защо скри толкова много неща от мен? Защо не…?
— Моля те, нека не говорим за това — прекъсна го тя. — За всичко си има причини. Историята е ужасна. Ужасна. Ще ти я разкажа. Цялата. Но сега не е нито времето, нито мястото. Хайде, моля те — сложи ми пръстена и да тръгваме.
Той вдигна дясната й ръка и й сложи пръстена. Докато го правеше, тя видя как погледът му се отклонява покрай нея някъде зад гърба й.
И изведнъж той се вцепени. Остана за момент напълно неподвижен, без да пуска ръката й. После привидно спокойно се обърна към мястото, където стоеше брат й, и му кимна да се приближи.
— Джъдсън — промърмори. — Вземи Хелън и я отведи. Спокойно, но бързо.
Страхът, който тъкмо бе започнал да затихва, отново я прободе в гърдите.
— Алойзиъс, какво…
Но той я прекъсна с кратко поклащане на глава и каза на Джъдсън:
— Заведи я в „Дакота“. Ще се срещнем там. Тръгвайте. Веднага.
Джъдсън я хвана за ръка и тръгна, сякаш беше очаквал това.
— Какво има? — попита тя.
Погледна през рамо. И за свой ужас видя, че Пендъргаст е извадил пистолет и го е насочил към един от собствениците на моделите на яхти. И го чу как казва:
— Стани. Дръж си ръцете така, че да ги виждам.
— Джъдсън… — започна тя.
Единствената реакция на брат й бе да ускори крачка и да я задърпа да върви по-бързо.
Зад тях проехтя изстрел.
— Бягайте! — извика Пендъргаст.
Само за миг спокойната сцена се превърна в същински пандемониум. Хората се пръснаха с писъци. Джъдсън я задърпа по-силно и двамата затичаха.
Автоматичен откос разцепи въздуха. Ръката на Джъдсън изпусна нейната и той падна.
Отначало тя си помисли, че се е препънал. После видя кръвта, бликаща през сакото му.
— Джъдсън! — извика тя и се наведе над него.
Той лежеше на една страна и я гледаше, лицето му беше разкривено от болка. Устата му се размърда.
— Бягай — изпъшка той. — Бя…
Ново кашляне на автоматичното оръжие, нова линия свистяща смърт, начертана през тревата, докато куршумите се забиваха в пръстта. Тялото на Джъдсън подскочи, силата на куршумите го преобърна по гръб.
— Не! — изкрещя Хелън, докато отскачаше назад.
Хаосът се засилваше — писъци, стрелба, бягащи хора. Хелън не забелязваше нищо. Падна на колене и се взря с ужас в отворените, но невиждащи очи на брат си.
— Джъдсън! Джъдсън!!!
Минаха няколко секунди, а може би повече, нямаше как да определи. Чу Пендъргаст да я вика и вдигна глава. Той тичаше към нея с пистолет в ръка и стреляше някъде настрани.
— Пето авеню! — извика й. — Бягай към Пето авеню!
Отново проехтя изстрел и Пендъргаст също падна. Това я пришпори и тя скочи на крака. Шлиферът й бе подгизнал от кръвта на брат й. Алойзиъс се беше присвил зад една пейка и продължаваше да стреля към двойката, която само преди секунди сякаш се интересуваше само как да успее да се измъкне.