Мислите му се върнаха към работата. Случаят беше повече от възможност за него — бележеше важен етап в кариерата му, ново начало. Може би дори първата му стъпка по пътя към капитанско звание.
С подобни мисли Д’Агоста влезе в главния коридор на патологията, размаха значката си на една сестра вместо поздрав, подписа се и тръгна към Зала 113. Облече хирургическа престилка и влезе — и откри, че е уцелил момента идеално.
Разчлененото тяло лежеше на масата за аутопсии. На втората маса до нея, подредени с военна точност, се намираха липсващите части, големи и малки, които бяха изрязани от трупа; имаше и пластмасови контейнери с различни органи, извадени от патолога по време на аутопсията.
Съдебният лекар тъкмо претегляше последния орган, изваден от тялото — черния дроб, — и го поставяше в отделен контейнер.
До масата стояха двама души от новосформирания му екип — Барбър, следовател от участъка, и онзи специалист по отпечатъци със странното име, което Д’Агоста все не можеше да запомни. Барбър беше в отлична форма, жизнерадостен както винаги, с бебешки кафяви очи, които не изпускаха нищо. Големият тип от криминалистите — как му беше името, по дяволите? — имаше изражение на човек, готвещ се да съобщи голяма новина. Д’Агоста се подразни, че изобщо не им беше призляло. Как го правеха?
Опита се да не задържа вниманието си върху подробностите и непрекъснато местеше поглед, без да го спира върху нещо конкретно. Предвид обстоятелствата се чувстваше доста добре — тази сутрин, за най-голямо раздразнение на приятелката си Лора, беше отказал любимата си закуска — препечена франзела с портокалов сок. Пропусна дори кафето и се задоволи единствено с чаша италианска минерална вода.
Тихи поздрави, кимане. Д’Агоста не познаваше патоложката, която диктуваше резултатите в микрофона си. Трудно беше да я разгледа човек зад маската, но си личеше, че е млада и поразително добре изглеждаща, с лъскава черна коса, прибрана на опашка — но и много напрегната.
— Докторе? Аз съм лейтенант Д’Агоста, главен разследващ — каза той вместо поздрав.
— Доктор Пизети — отвърна тя. — Нова съм в патологията.
Хубава. Италианка. Добро предзнаменование. Думичката „нова“ обясняваше напрежението й.
— Когато ви се отвори възможност, бихте ли ме запознали с резултатите, доктор Пизети? — попита той.
— Разбира се.
Тя започна да оправя тялото, като диктуваше последните си наблюдения. Трупът лежеше на масата като набързо събран човешки пъзел и сега тя подреди някои от частите, разместили се по време на аутопсията, като придаваше на останките някакво подобие на човешка форма. Премести някакви органи, затвори няколкото все още отворени контейнера. След това асистентът й каза тихо нещо и й подаде дълга, зловещо изглеждаща игла.
Д’Агоста усети как се вцепенява. Какво беше това? Мразеше иглите.
Пизети се наведе над главата. Черепът вече беше отворен и мозъкът бе изваден. Нима не беше приключило? Какво правеше тя, по дяволите?
Докато я гледаше, тя протегна ръка, повдигна с палец единия клепач и заби иглата.
Д’Агоста трябваше да се извърне по-бързо, но не успя и стомахът му се сви по неприятен начин на топка, когато иглата се заби в яркосиньото око. Обикновено вземаха проби от очната течност за токсикологични тестове в началото на аутопсията, а не в края.
Д’Агоста се престори, че кашля в маската си, като продължи да гледа надолу.
— Почти приключихме, лейтенант — каза Пизети. — Трябва ни само още една проба. Първата не беше достатъчна.
— Ясно. Добре. Няма проблем.
Тя изхвърли иглата в кофата за отпадъци и подаде на асистента си пълната с жълтеникава течност спринцовка. После отстъпи назад и се огледа. Махна изцапаните си ръкавици, метна ги в червения чувал, свали маската и слушалките с микрофона. Асистентът й подаде клипборд.
Наистина беше нервна. Д’Агоста поомекна спрямо нея — млада, новопостъпила, работеща може би по първия си важен случай. Разтревожена да не направи някоя грешка. Но от онова, което се виждаше изложено по масите, си бе свършила работата чудесно.
Пизети започна доклада си с обичайните неща — височина, тегло, възраст, причина за смъртта, отличителни черти, стари белези, здравословно състояние, заболявания, патологии. Гласът й бе приятен, макар и напрегнат. Онзи от криминалистите си водеше бележки. Д’Агоста предпочиташе да слуша и да запомня — при воденето на бележки често му се случваше да пропуска разни неща.
— Само една от раните е причинила смъртта. Тази на гърлото — каза патоложката. — Няма тъкани под ноктите. Предварителните токсикологични анализи са отрицателни. Няма следи от борба.