— Няма следи от сексуална активност, проникване, насилие или блудство — продължи Пизети. — Жертвата тъкмо е взела душ, което направи откриването на потенциални следи по тялото по-лесни.
Д’Агоста се канеше да зададе въпрос, когато зад гърба му се разнесе познат глас:
— Виж ти, виж ти. Не кой да е, а самият лейтенант Д’Агоста. Как си, Вини?
Д’Агоста се обърна и се озова пред внушителната фигура на самата д-р Матилда Зиевич, главен патолог на Ню Йорк. Стоеше като някакъв централен защитник, с цинична усмивка на начервените устни, със скрита под голяма шапка руса коса и издут работен комбинезон, ушит специално по поръчка. Беше блестяща, внушителна, физически отблъскваща, саркастична, всяваща ужас и изключително ефективна. Ню Йорк никога не бе имал по-компетентен главен патолог.
Д-р Пизети се притесни още повече.
Зиевич махна с ръка.
— Давайте нататък, не ми обръщайте внимание.
Беше невъзможно да не й обръщаш внимание, но Пизети все пак се опита и продължи да изрежда предварителните резултати, важни или не. Зиевич слушаше много внимателно и докато Пизети говореше, сложи ръце зад гърба си и обиколи мъчително бавно двете маси, едната с тялото и другата с останалите части, като ги разглеждаше с нацупени червени устни.
След няколко минути се чу едно басово „хм-м-м“. И после още едно, последвано от кимане, изсумтяване и някакво мърморене.
Пизети млъкна.
Зиевич се обърна към Д’Агоста.
— Лейтенант, след толкова много години спомняте ли си музейните убийства?
— Как бих могъл да ги забравя? — Тогава беше първата му среща с тази грамадна жена, малко след като бе назначена за главен патолог.
— Никога не съм предполагала, че ще доживея да видя друг толкова необичаен случай като онзи. До днес. — Тя се обърна към Пизети. — Пропуснали сте нещо.
Д’Агоста видя как Пизети замръзна.
— Пропуснала съм… нещо?
Кимане.
— Нещо изключително важно. Точно онова, което запраща този случай в… — Тя посочи небето с дебелата си ръка. — В стратосферата.
Последва дълго, изпълнено с паника мълчание. Зиевич се обърна към Д’Агоста.
— Лейтенант, изненадвате ме.
Д’Агоста откри, че се чувства по-скоро развеселен, отколкото предизвикан.
— Какво, да не видяхте някъде нещо недоизрязано?
Зиевич отметна глава и се разсмя звучно.
— Много сте забавен. — Обърна се отново към Пизети, докато останалите се споглеждаха озадачено. — Един добър съдебен лекар започва аутопсията без абсолютно никакви предварителни нагласи.
— Да — каза Пизети.
— Но вие сте дошли с предубеждение.
Паниката на Пизети видимо се засилваше.
— Не мисля. Дойдох с открит ум.
— Опитали сте се, но без успех. Разбирате ли, докторе, вие сте приели, че си имате работа с нещо. С един-единствен труп.
— Моите уважения, доктор Зиевич, но не е така. Огледах всяка рана и специално потърсих заместени части от тялото. Но всяка върви с другите. Всички са от едно и също тяло. Никоя не е сменена с част от друг труп.
— Или така изглежда на пръв поглед. Но вие не сте направили пълна инвентаризация.
— Инвентаризация ли?
Зиевич премести масивното си туловище до втората маса, където се намираха измитите и подредени парчета от лицето, и посочи едно малко парче месо.
— Какво е това?
Пизети се наведе и се загледа.
— Парче от… устната, предполагам.
— Предполагате. — Зиевич се пресегна, взе дълги пинцети от подноса и много деликатно хвана парчето. Постави го в микроскопа, включи осветлението, отстъпи назад и даде знак на Пизети да погледне.
— Какво виждате?
Пизети погледна през микроскопа.
— Пак казвам, прилича ми на парче от устна.
— Виждате ли хрущял?
Пауза. Пизети зачопли парчето с пинцети.
— Да, съвсем малък фрагмент.
— Е, ще ви попитам отново — какво е това?
— Значи не е устна, а… ухо. Меката част на ухо.
— Много добре.
Пизети се изправи. Лицето й се бе превърнало в напрегната маска. Зиевич обаче явно очакваше още и след малко Пизети отиде до масата и огледа двете уши, лежащи като някакви бледи мидени черупки върху неръждаемата стомана.
— Ъ-ъ-ъ, забелязвам, че и двете уши са налице и невредими. Меките части са си тук. — Тя замълча. После се върна при микроскопа и погледна отново през него, като ръчкаше парчето с пинцетите. — Не съм сигурна, че принадлежи на извършителя.
— Така ли?
— Тази част — рече Пизети, като внимателно подбираше думите си, — не изглежда откъсната или срязана при борба. По-скоро е била отстранена хирургично, много внимателно, с помощта на скалпел.