Д’Агоста си спомни един малък детайл от записите на охранителните камери, които бе преглеждал часове наред, и това го потресе. Той прочисти гърлото си.
— За протокола ще отбележа, че камерите са заснели, че извършителят има малка превръзка на лявото ухо.
— Боже мой — възкликна Пизети в настъпилата зашеметена тишина. — Да не мислите, че е отрязал собственото си ухо и го е оставил на местопрестъплението?
Зиевич се усмихна иронично.
— Отличен въпрос, докторе.
Мълчанието в помещението се проточи. Накрая Пизети каза:
— Ще поискам пълен анализ на парчето. Микроскопски, токсикологичен, ДНК и всичко останало.
Зиевич се усмихна още по-широко, свали ръкавиците и маската си и ги хвърли в коша.
— Много добре, доктор Пизети. Изкупихте прегрешението си. Приятен ден, дами и господа.
И излезе.
4
Д-р Джон Фелдър изкачи предните стъпала на разхвърляното готическо имение. Беше ярко утро в края на есента, със свеж въздух и безоблачно синьо небе. Външните стени на имението бяха наскоро почистени и старите тухли блестяха на светлината на слънцето. Дори черните решетки на украсените прозорци бяха излъскани. Единственото, което като че ли не беше почистено, бе бронзовата табела, закрепена на фасадата. Болница за психично болни престъпници „Маунт Мърси“.
Фелдър натисна звънеца и изчака. Отвори му лично д-р Остром, директорът на „Маунт Мърси“. Фелдър игнорира студената му намръщена физиономия. Явно не беше добре дошъл.
Остром се дръпна назад, за да може Фелдър да се вмъкне, после кимна на човека от охраната, който незабавно заключи.
— Доктор Остром — каза Фелдър. — Благодаря, че ми позволихте да направя това посещение.
— Опитах се да се свържа с Пендъргаст, за да получа одобрението му — отвърна Остром. — Опитите ми обаче останаха неуспешни и не намерих основателна причина да продължавам да отказвам молбата ви, предвид факта, че поне технически се водите назначен от съда психиатър. — Поведе Фелдър към отсрещната страна на чакалнята и заговори по-тихо: — Има обаче някои основни правила, които трябва да спазвате.
— Разбира се.
— Трябва да ограничите това и бъдещите ви посещения до десет минути.
Фелдър кимна.
— Не бива ненужно да вълнувате пациента.
— Разбира се.
— И повече никакви приказки извън…
— Докторе, моля ви — прекъсна го Фелдър, сякаш самото споменаване на темата беше оскърбително.
Остром като че ли остана удовлетворен.
— В такъв случай елате с мен. Ще откриете, че се намира в същата стая като преди, макар че засилихме нивото на сигурност.
Тръгнаха по дълъг строг коридор, от двете страни на който имаше врати без никакви означения. По гърба на Фелдър пробягаха тръпки. Само преди две седмици тази сграда беше станала свидетел на най-големия срам и унижение в професионалния му живот. Заради него пациент беше успял да избяга от „Маунт Мърси“. Не, не да избяга, поправи се той. Да бъде отвлечен от човек, представил се за колега психиатър. Само при мисълта за това бузите му пламнаха. Вината да се хване на въдицата беше изцяло негова. Ако не беше бързото връщане на пациента в болницата, с кариерата му щеше да е свършено. При стеклите се обстоятелства обаче беше принуден да излезе в едномесечен отпуск. Размина му се буквално на косъм. И ето че сега отново бе тук. Какво го привличаше към този пациент като пеперуда към пламък?
Изчакаха дежурния да отключи тежката стоманена врата и продължиха по друг безкраен отекващ коридор. Накрая спряха пред врата, която се отличаваше от останалите единствено по стоящия пред нея пазач. Остром се обърна към Фелдър и попита:
— Искате ли да присъствам?
— Благодаря, но няма да е необходимо.
— Добре. Не забравяйте — десет минути. — Остром отключи вратата с ключ на яка верижка и я отвори.
Фелдър влезе и изчака вратата да се затвори и заключи след него, докато очите му свикваха със сумрака. Постепенно започна да различава интериора на помещението — леглото, масата и стола, всички завинтени за пода; шкафа за книги, пълен със стари томове, много от които подвързани с кожа; пластмасовата саксия. И Констанс Грийн, седяща на стола. Пред нея нямаше книга или тетрадка; тя седеше спокойно, с абсолютно изправен гръб. Фелдър си помисли, че може би медитира. Каквото и да правеше, в дълбоките й студени очи, които го погледнаха, нямаше нищо отнесено. Фелдър несъзнателно затаи дъх.