И не ядеше — не хапваше абсолютно нищо. Тя се бе опитала да го изкуши с любимите му ястия мозуку и шиокара, но те си останаха недокоснати. Най-тревожното бе, че беше започнал да гълта хапчета. Тя тайно прочете етикетите на шишенцата — „Дилаудид“ и „Лево-Дроморан“, — потърси ги в интернет и с ужас откри, че са силни наркотици. А той показваше ясни признаци, че злоупотребява с тях.
Отначало й се струваше, че е обхванат от дълбока, почти невъобразима мъка. Но дните отминаваха и той като че ли започна да рухва и физически — кожата му посивя, бузите му се отпуснаха, очите му станаха тъмни и пусти. Докато потъваше все повече в мълчание и апатия, тя усети, че в него не е останало никакво друго чувство освен мъката. Сякаш някакво ужасно изживяване бе изгорило всичките му емоции, оставяйки след себе си само суха и празна черупка.
До вратата замига малка синя светлинка. За госпожица Ишимура, която бе глухоняма, това бе сигнал, че телефонът звъни. Тя отиде до масичката в ъгъла и погледна номера. Беше полицаят, лейтенант Д’Агоста. Звънеше за пореден път.
Около пет секунди тя се взира в звънящия телефон. После импулсивно вдигна, въпреки изричното нареждане да не го прави. Постави слушалката на един от телетипите, които използваше, и написа съобщение: „Изчакайте, моля. Ще го извикам“.
Излезе от стаята, мина по дългия коридор, зави, продължи по втори коридор, спря, почука леко на шоджи — преградата от оризова хартия, служеща за врата, — след което я плъзна и влезе.
В стаята имаше голяма японска вана офуро от светло дърво хиноки. Агент Пендъргаст се беше изтегнал в нея и само главата и тесните му рамене стърчаха над димящата вода. Зад него като войници бяха подредени бутилки с хапчета и френска минерална вода. Гол той изглеждаше още по-шокиращо — с ужасно изпито лице и тъмни кръгове около светлите очи, почти като синини. На широкия ръб на ваната до тежък блестящ бръснач лежеше томчето „Четири квартета“ на Т. С. Елиот. Беше го виждала как точи разсеяно бръснача в банята, понякога часове наред, докато острието му не започваше да искри зловещо. Водата във ваната беше възрозова — явно раната му беше започнала да кърви отново. Той не й обръщаше абсолютно никакво внимание, въпреки настойчивите й увещания.
Тя му подаде бележка: „Лейтенант Д’Агоста“.
Пендъргаст едва я погледна.
Тя му подаде телефона и устните й оформиха дума: „Дозо“.
Той не отговори.
„Дозо“ — повтори тя, този път по-настоятелно.
Накрая той й каза да включи спикърфона на стената. Тя се подчини и почтително се дръпна назад. Не можеше да чува, но беше в състояние да чете идеално по устните. И нямаше намерение да напуска помещението.
— Ало? — Гласът звучеше малко пискливо по спикърфона. — Ало? Пендъргаст?
— Винсънт — тихо отвърна Пендъргаст.
— Пендъргаст. Боже мой, къде беше? От дни се опитвам да се свържа с теб!
Пендъргаст не отговори, а само се настани по-удобно във ваната.
— Какво стана? Къде е Хелън?
— Убиха Хелън — отговори Пендъргаст с равен, безизразен, ужасен глас.
— Какво?! Как така? Кога?
— В Мексико. Погребах я. В пустинята.
Чу се ахване, последвано от кратко мълчание. Накрая Д’Агоста заговори отново.
— Ох, Господи. Господи! Кой я уби?
— Нацистите. Куршум в сърцето. От упор.
— Ох, Господи. Съжалявам, ужасно съжалявам. Ти… пипна ли ги?
— Един се измъкна.
— Ясно. Ще го пипнем тоя кучи син. Ще го изправим пред съда…
— Защо?
— Защо ли? Как така защо?
Агент Пендъргаст погледна към госпожица Ишимура и с леко помръдване на показалеца показа, че иска да затвори телефона. Икономката — която напрегнато бе следила устните му по време на краткия разговор — пристъпи малко колебливо, натисна копчето за прекъсване на разговора, отстъпи назад и много тихо плъзна шоджи обратно, за да остави Пендъргаст отново сам.
Вече знаеше какъв е проблемът. Но това изобщо не й помагаше. Никак даже.
7
Като придържаше внимателно малкия поднос с питиета в едната си ръка, Винсънт Д’Агоста отвори плъзгащата се врата и излезе на микроскопичния балкон на апартамента. Имаше място само за два стола и масичка. Единият стол беше зает от капитан Лора Хейуърд. Поставила изящен крак върху изящен крак, тя четеше доклада на патолога, който Д’Агоста бе донесъл у дома. Шумът от трафика по Първо авеню долиташе до тях и макар да бе все още много топло, като се има предвид, че беше последният ден на ноември, въздухът определено хапеше. Май това беше последната им вечер на балкона до пролетта.