Д’Агоста поклати глава.
— Добри въпроси.
— Мисля, че е напълно отчаян — рече Хейуърд. — Сигурна съм.
Умълчаха се. Д’Агоста отпиваше мрачно от бирата.
Накрая Хейуърд се размърда отново.
— Вини, казвам това въпреки опасенията си. Но мисля, че за да се откъсне от това, Пендъргаст се нуждае от един наистина добър случай. И знаеш ли какво? Има един такъв точно пред нас. — Тя почука с пръст доклада.
Д’Агоста въздъхна.
— Оценявам думите ти. Наистина. Но този път… този път не играя. Просто не бива.
Погледна я над масата, усмихна се малко тъжно и се загледа във фасадите от другата страна на Първо авеню, полирани в розово и златно от лъчите на залязващото слънце.
8
Албан Лоримър беше приятно изненадан от фоайето на хотел „Вандербилт“. Беше съвсем различно от „Марлборо“ — по-малко, по-тихо, по-интимно. Огромна ваза със свежи цветя доминираше смълчаното помещение, което бе обзаведено по-скоро като елегантна дневна — меки килими, удобни канапета и столове, подредени около абаносови масички със стъклени повърхности. Стените бяха облицовани с тъмна дъбова ламперия, а лампионите бяха от ръчно изработено стъкло, вероятно от Викторианската епоха.
Седна на малка маса. Веднага дойде сервитьор и му предложи чай. Албан се замисли за момент, направи справка с вечерното меню и отговори, че с удоволствие би пил чай, за предпочитане „Асам“ или някакъв друг по-мек, приготвен в английски стил, с пълномаслено мляко и захар. Беше много конкретен в поръчката си и се погрижи сервитьорът да обърне внимание на това, както и на самия него.
Сервитьорът изчезна и Албан се намести удобно, попивайки атмосферата на мястото. Първото, което му направи впечатление, беше различната клиентела. Докато грандхотел „Марлборо“ си беше точно това — грандиозен, този приличаше по-скоро на тих и спокоен клуб за богати и привилегировани.
Разликите го заинтригуваха. Дали всеки хотел си имаше своя самоличност? „Марлборо“ беше като млада блондинка с блясък и стил, малко шумна, може би дори вулгарна, но пък красива, секси и забавна. „Вандербилт“ му приличаше по-скоро на достоен побелял джентълмен с добър вкус и потекло — с приятна външност, очарователен, но малко скучен. Запита се кой от двата предпочита. Трудно му беше да прецени. Нямаше достатъчно опит.
С нетърпение очакваше да посети други хотели в Ню Йорк и да направи проучване. Щеше да създаде подробен характер, пълноценна личност за всеки хотел. Несъмнено щеше да е забавно.
Докато чакаше чая, приглади сакото си с ръка. Бинтът на десния показалец го дразнеше. Сърбеше. Но нямаше какво да направи точно сега. Поне се чувстваше в безопасност да знае, че се различава достатъчно от онзи мъж, чиито ясни снимки бяха излезли във всички вестници. Разбира се, колкото по-ясна е една снимка, толкова по-малко трябва да променяш външността си. Странно, но като че ли никой не осъзнаваше тази ирония. Разбира се, възможно бе полицията да го осъзнава. Затова човек трябва да е внимателен.
Сега беше господин Кафяв. Косата му беше кафява. Очите му бяха кафяви. Кожата — не точно кафява, а по-скоро мургава. Само дрехите му не бяха кафяви — не си падаше по кафяви костюми, — а сиви, „Брукс Бръдърс“ от обувките до вратовръзката. До този ден не беше и чувал за „Брукс Бръдърс“ — нюйоркско ателие, чиито костюми бяха достатъчно банални, за да му помогнат да се слее още по-добре със средата. Макар че през изминалия ден беше станало по-хладно, кашмирената шапка, която беше нахлупил до ушите си, сигурно изглеждаше малко не на място. Може би някои си мислеха, че е болен от рак и крие окапващата си коса.
Две големи топчета восък между горните кътници и скулите заобляха острите му черти и правеха лицето му по-широко, по-дружелюбно и може би донякъде глуповато. Разбира се, беше променил и походката си, като бе срязал токовете на обувките си така, че външната страна да е по-ниска от вътрешната с един сантиметър, което пък променяше ритъма на крачката му. Беше инструктиран, че специалистите смятат походката за една от ключовите характеристики при идентифицирането на заподозрени.