Чаят беше превъзходен, както и очакваше. Той остави на масата две чисто нови банкноти и докато ставаше, опря лявата си ръка върху стъклената повърхност, като се хвана за ръба, където сервитьорът едва ли щеше да почисти.
Отиде до асансьора, влезе в кабината и натисна бутона за шестия етаж. Слезе, разходи се до края на коридора — където отново намери сляпо място под дискретно поставена охранителна камера — и зачака. Коридорът не беше така дълъг като онзи в „Марлборо“ и той започна да се бои, че ще му се наложи да чака дълго. Грешеше — само пет минути по-късно тръгна отново обратно по коридора, като този път крачеше бързо. Когато камериерката се появи на ъгъла, понесла възглавница, той забави крачка и на лицето му цъфна топла усмивка. Пресрещна я в средата на коридора и протегна ръце с проблясващи очи.
— Тази възглавница е за мен, нали? Стая шестстотин и четиринайсет?
— Да, сър.
— Благодаря ви. — Той взе възглавницата, даде на жената петдоларова банкнота, обърна се и тръгна към стая 614. Докато вървеше, стисна пробно възглавницата. Стегната, запазваща формата си пяна. Явно обитателят на стая 614 не обичаше чувството за давене, причинявано от меките, натъпкани с гъши пух възглавници. Значи помежду им имаше нещо общо.
Отиде до вратата на стая 614 и почука дискретно. В отговор на стандартното запитване, отправено от приглушен мъжки глас, отговори:
— Възглавницата ви, сър.
Вратата се отвори. Албан подаде възглавницата и докато онзи протягаше ръце към нея, рязко пристъпи напред, изблъска изненадания мъж вътре и моментално го накара да млъкне, като го сграбчи за гърлото, а с другата си ръка внимателно затвори вратата. Този почти не се съпротивляваше, за разлика от жената, а когато го направи, опитът му беше жалък и немощен. Мъжът беше по-стар, по-тлъст, по-мек, по безсилен. Албан го изблъска в средата на стаята. Мъжът направи няколко неубедителни опита да го фрасне странично или отзад, но Албан стисна гърлото му още по-силно и го накара да престане. Усети как коленете му започват да треперят от страх или може би от недостига на кислород. Рядката мазна коса на мъжа, сресана над плешивото теме и воняща на липов тоник, се озова точно под носа на Албан и това го ядоса. Този изобщо не беше забавен като жената. Липсваше му предизвикателство, може би дори усет. Трябваше да го запомни.
Отпусна хватката си и мъжът си пое хриплива, отчаяна глътка въздух.
— Какво…?
Албан отново стегна хватката си. Не искаше никакви дискусии.
— Ш-ш-ш, всичко ще бъде наред, ако сътрудничите — каза с приятелски тон, когато мъжът отново започна да се съпротивлява. Жертвата му престана. Направо да се изумиш колко са доверчиви. Въпреки това Албан не пусна гърлото му — за всеки случай.
Нагласи мъжа, събра сили и извади ножа — държеше го извън полезрението на жертвата. Протегна дясната си ръка максимално настрани, замахна бързо и заби ножа дълбоко в гърлото с рязко завъртане, както го беше правил стотици пъти, докато се упражняваше най-вече върху прасета; после блъсна мъжа напред, а самият той отскочи назад.
Огромна струя кръв и въздух изригна напред, но до Албан не достигна нито капка. Този път падането бе по-тежко и шумно, което донякъде го обезпокои и му напомни, че техниката се нуждае от още усъвършенстване. Погледна си часовника, изчака смъртните спазми на мъжа, после извади инструментите си и бързо се захвана за работа.
Леко задъхан от усилието, си помисли, че с нетърпение ще очаква малкото си изследване върху нюйоркските хотели и индивидуалностите, които подхождаха на всеки от тях.
9
Крилото на хотела беше отцепено и всички гости бяха преместени. Управителят се беше оказал доста чувствителен млад мъж и се бе наложило да го откарат, след като получил нервно разстройство. Това бе нещо ново в опита на лейтенант Д’Агоста. Репортерите бяха барикадирали Петдесета улица отвън и дори на шестия етаж Д’Агоста чуваше суматохата долу и виждаше светлините на полицейските коли, светещи в прозореца през прозирните завеси. Или може би бе просто изгрев след тази дълга, дълга нощ.
Д’Агоста стоеше край леглото с калцуни върху обувките и чакаше последните криминалисти да приключат работата си. От убийството бяха минали повече от осем часа. Тялото беше изнесено от стаята, наред с допълнителния пръст, намерен с него — първата фаланга от десния показалец. Върху килима имаше кърваво петно с диаметър един метър, а отсрещната стена бе опръскана в алено сякаш с маркуч. В стаята се носеше характерната желязна миризма на насилствена смърт, примесена с миризмата на различните химикали, използвани от криминалистите.