— Знаете ли на какви мисли ме навежда това, лейтенант?
Д’Агоста събра кураж. Предстоеше нещо.
— На какви, сър?
— Изобщо не ми харесва да го казвам, но точно сега сме в непознати води. Налага се да се обърнем към Отдела за поведенчески анализ на ФБР.
Д’Агоста се изненада. Но после изненадата му изчезна. Това бе логичната постъпка, щом си имаха работа със сериен убиец като този, показващ екстремна и може би уникална патология.
Откри, че Сингълтън го гледа настойчиво, сякаш очаква съгласието му. Това беше нещо ново за Д’Агоста. Откога Сингълтън се интересуваше от мнението му?
— Шефе — рече той, — мисля, че идеята е отлична.
Сингълтън като че ли изпита облекчение.
— Разбира се, давате си сметка, че това няма да се хареса на хората ни. Най-малкото защото в тези престъпления няма нищо, което да изисква намесата на ФБР — няма данни за тероризъм или междущатски връзки. И знаете колко противни могат да са от ФБР — по-скоро колко противни ще бъдат. Но през цялата си кариера никога не съм се натъквал на подобен убиец. ОПА има достъп до бази данни и проучвания, далеч надхвърлящи онова, с което разполагаме ние. Въпреки това няма да е лесно да навием нашите хора да приемат програмата.
Д’Агоста много добре знаеше колко зле работи нюйоркската полиция с ФБР.
— Разбирам — рече той. — Ще поговоря с екипа. Както знаете, работил съм с ФБР и преди. Лично аз нямам проблеми с тях.
При тези думи очите на Сингълтън проблеснаха. За момент Д’Агоста се уплаши, че капитанът може да спомене Пендъргаст. Но грешеше — Сингълтън бе твърде тактичен за подобно нещо. Вместо това само кимна.
— Като началник ще установя първоначална връзка с Куонтико и след това ще прехвърля нещата на вас. Това е най-добрият начин на действие. Особено с ФБР, които много държат на йерархията.
Д’Агоста кимна. Вече определено му се искаше Пендъргаст да беше тук.
Известно време двамата наблюдаваха как специалистът по косми и нишки бавно лази по пода на четири крака с пинцети в ръка, като проверява за следи квадратната мрежа, положена върху килима. Ама че работа.
— За малко да забравя — каза Сингълтън. — Какви са резултатите от ДНК анализа на парчето от ухото?
— Още не сме ги получили.
Сингълтън бавно се обърна към Д’Агоста.
— Минаха шейсет часа.
Д’Агоста усети как се изчервява. Откакто ДНК анализът беше прехвърлен към патологията и се образува нов отдел начело с д-р Уейн Хефлър, с тях не можеше да се излезе на глава. Преди няколко години двамата с Пендъргаст имаха сблъсък с Хефлър. Оттогава Д’Агоста подозираше, че Хефлър нарочно бави резултатите, за да му играе по нервите, но не дотолкова, че самият той да загази.
— Ще се погрижа — каза Д’Агоста. — Ще се погрижа незабавно.
— Оценявам го — отвърна Сингълтън. — Една от отговорностите ви като шеф на разследването е да наритвате задници. И в този случай може да се наложи да… напъхате върха на обувката в задника, ако разбирате какво искам да кажа.
Потупа приятелски Д’Агоста по гърба и тръгна към изхода.
10
Таксито отби при входа на „Дакота" откъм Седемдесет и втора и спря пред кабината на портиера.
От нея излезе униформен мъж и с цялата сериозност на портиер отиде до автомобила и отвори задната врата.
На ярката светлина на утрото излезе жена — висока, стройна и чудесно облечена. Бялата широкопола шапка подчертаваше луничавото й лице, което бе загоряло от слънцето въпреки сезона. Тя плати на шофьора и се обърна към портиера.
— Ще трябва да използвам домофона, ако нямате нищо против — каза с подчертан английски акцент.
— Насам, ако обичате. — Портиерът я поведе по дългия тъмен проход под спускащата се решетка към малка стаичка, гледаща към вътрешния двор на сградата.
Жената вдигна слушалката и набра номер на апартамент. Телефонът иззвъня двайсет пъти, без никой да вдигне. Портиерът чакаше, като от време на време я поглеждаше.
— Никой не отговаря, госпожице.
Виола го изгледа. Портиерът не изглеждаше от хората, които лесно можеха да бъдат баламосани. Усмихна му се сладко.
— Както знаете, икономката е глуха. Ще опитам отново.
Неохотно кимане.
Още двайсет позвънявания.
— Госпожице, мисля, че това беше достатъчно. Позволете да запиша името ви.
Тя позвъни отново. Портиерът вече се мръщеше и тя виждаше, че е на път да посегне към бутона на алармата.
— Моля ви, само момент — каза тя и пусна още една ослепителна усмивка.