Докато ръката на портиера посягаше да прекъсне връзката, от другата страна най-сетне вдигнаха.
— Ало? — бързо каза тя. Ръката се отдръпна.
— Мога ли да знам каква е причината за тази проклета упоритост? — попита монотонен, почти гробовен глас.
— Алойзиъс? — попита жената.
Мълчание.
— Аз съм. Виола. Виола Маскелене.
Последва дълга пауза.
— Защо си тук?
— Дойдох чак от Рим да говоря с теб. Въпрос на живот и смърт е.
Отговор не последва.
— Алойзиъс, умолявам те… в името на някогашната ни връзка. Моля те.
Бавна, тиха въздишка.
— Е, май ще се наложи да се качиш.
Вратата на асансьора се отвори шепнешком към малко фоайе с червено-кафяв килим и тъмна полирана ламперия. Единствената врата отсреща зееше отворена. Лейди Маскелене влезе и спря шокирана. Пендъргаст стоеше вътре, облечен в копринен халат с блед индийски десен. Лицето му бе изпито, косата се спускаше безразборно към раменете му. Без да си прави труда да затвори, той се обърна безмълвно и тръгна към едно от кожените канапета в стаята. Движенията му, обикновено енергични и пестеливи, бяха мудни, сякаш се намираше под вода.
Лейди Маскелене затвори вратата и го последва в стаята с розови стени и оскъдна украса, състояща се от няколко стари чворести дървета бонзай. На три от стените имаше картини на импресионисти. Четвъртата представляваше водна стена, падаща върху плоча от черен мрамор. Пендъргаст седна на канапето и тя се настани до него.
— Алойзиъс — каза и взе ръката му в двете си ръце. — Сърцето ми се къса за теб. Ужасно, ужасно нещо. Страшно съжалявам.
Очите му сякаш гледаха през нея.
— Дори не мога да си представя как се чувстваш — продължи тя и стисна ръката му. — Но единственото, което не бива да чувстваш, е вина. Направил си всичко по силите си. Сигурна съм. Случилото се е било извън възможностите ти да го предотвратиш. — Замълча за момент. — Иска ми се да можех да ти помогна по някакъв начин.
Пендъргаст издърпа ръката си, затвори очи и притисна слепоочията си с пръсти. Сякаш полагаше огромно усилие да се съсредоточи, да се върне в настоящия момент. После отвори очи и я погледна.
— Спомена, че нечий живот бил в опасност. Чий?
— Твоят — отвърна тя.
Отначало той като че ли изобщо не я чу. След няколко секунди каза само:
— О.
Отново последва мълчание. Накрая той попита:
— Може би ще ми обясниш какъв е източникът на тази информация?
— Лора Хейуърд се свърза с мен. Каза ми какво се е случило и какво става. Зарязах всичко и долетях от Рим с първия самолет.
Не можеше да понася безчувствения начин, по който я гледаше — по който гледаше през нея. Беше толкова нехарактерно за изтънчения спокоен Пендъргаст, с когото се бе запознала във вилата си на Капрая — и в когото се бе влюбила, — че не можеше да го понесе. В сърцето й се надигна ужасен гняв към хората, които му бяха причинили това.
След известно колебание тя го прегърна. Той се напрегна, но не възрази.
— О, Алойзиъс — прошепна тя. — Няма ли да ми позволиш да ти помогна?
Той отново не отговори.
— Чуй ме — рече тя. — Няма нищо лошо да тъгуваш. Хубаво е да тъгуваш. Но това… да се затваряш тук, да отказваш да говориш с всички, да се виждаш с хора… това не е начинът да се справиш. — Прегърна го по-силно. — А ти трябва да се справиш. Заради Хелън. Заради мен. Знам, че ще ти е нужно време. Затова съм тук. Да ти помогна да минеш през мъката. Заедно можем…
— Не — каза Пендъргаст.
Тя зачака, изненадана.
— Няма да има справяне — добави той.
— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — Разбира се, че ще има. Зная, че в момента положението изглежда абсолютно безнадеждно. Но след време ще видиш, че…
Той въздъхна като че ли малко нетърпеливо и сякаш донякъде дойде на себе си.
— Явно е нужно да те осветля. Ще дойдеш ли с мен?
Тя го погледна. Почувства искрица надежда, дори облекчение. Сякаш някогашният Пендъргаст поемаше нещата в свои ръце.
Той стана от канапето и я поведе към една почти невидима врата в розовата стена. Отвори я и тръгна по дълъг сумрачен коридор. Спря при тапицирана врата, която беше открехната. Бутна я и влезе.
Виола го последва, като се оглеждаше с любопитство. Разбира се, беше идвала в апартамента на Пендъргаст в „Дакота", но не и в тази стая. Тя бе откровение. Подът беше покрит със старо дървено дюшеме, много широко и чудесно лакирано. Стените бяха облепени с тапети с неуловими, почти невидими шарки. Таванът бе синьо небе, изрисувано в стил trompe l’oeil[16], сякаш дело на Андреа Мантеня[17]. В стаята имаше витрина, пълна с какви ли не странни неща — изкривено тъмно парче лава, сталактит с грубо отчупен край, нещо като част от инвалидна количка, няколко сплескани куршума, стара кутия с хирургически инструменти и други предмети. Ексцентрична и дори шантава колекция, чийто смисъл бе ясен може би единствено на Пендъргаст.