Това явно беше личният му кабинет.
Но онова, което привлече най-силно вниманието й, беше бюрото стил Луи XV, разположено в средата на помещението. Беше изработено от палисандър, с позлатени ръбове и фантастично сложни инкрустации. Върху него имаше само три неща — малка медицинска стъкленица с гумена мембрана отгоре, спринцовка за подкожни инжекции и сребърна чинийка с бяла пирамида от някакво стрито на прах вещество.
Пендъргаст седна зад бюрото. В стаята имаше само още един стол — пищно украсен фотьойл, поставен до отсрещната стена. Виола го премести пред бюрото и също седна.
За момент двамата мълчаха. После Пендъргаст махна с ръка към нещата на бюрото.
— Какво е това, Алойзиъс? — попита Виола. В сърцето й се надигаше страх.
— Фенилхолин параметилбензен — каза той. — За първи път синтезиран от прапрадядо ми през хиляда осемстотин шейсет и осма. Едно от многото странни вещества, създадени от него. След първоначалните тайни… опити той си остава и до ден днешен семейна тайна. Твърди се, че предизвиква у използвалия го състояние на пълна и върховна еуфория, пълно освобождаване от тревоги и мъка, както и уникално интелектуално прозрение за период от двайсет до трийсет минути, след което следва необратима, фатална и болезнена бъбречна недостатъчност. Винаги ми е било любопитно да изпитам първоначалните ефекти, но до този момент никога не съм го правил — по очевидни причини.
Говоренето за нещата на бюрото като че ли донякъде оживи Пендъргаст. Измъчените му очи със сенки около тях се насочиха към малката стъкленица.
— Което обяснява и това. — Той взе стъкленицата и й я показа. Безцветната течност в нея леко се заклатушка. — Смес от натриев триопентал и калиев хлорид. Предизвиква изпадане в безсъзнание, а след това спиране на сърдечната дейност много преди да се проявят неприятните странични ефекти на параметилбензена. Като в същото време ще ми осигури достатъчно време да изпитам някакво подобие на покой, а вероятно дори приятни мигове преди края.
Виола местеше поглед от Пендъргаст към нещата на бюрото и обратно. Когато най-сетне осъзна какво чува, я заля ужас.
— Алойзиъс — прошепна тя. — Не говориш сериозно.
— Смъртно сериозен съм.
— Но… — Тя млъкна, понеже гърлото й неволно се стегна. „Това не се случва, не може да се случва…“ — Но това не си ти. Трябва да се бориш. Не можеш да избереш… изхода на страхливеца. Няма да ти позволя.
При тези думи Пендъргаст опря ръце на бюрото и бавно се изправи. Отиде до вратата и я отвори. След известно колебание тя стана и го последва в коридора през скритата врата до приемната. Имаше чувството, че се намира в някакъв кошмар. Искаше да го спре, искаше да грабне онези отвратителни неща от бюрото и да ги строши на земята. Но въпреки това не можеше да го направи. Шокът й беше толкова дълбок, че се чувстваше абсолютно безсилна. „Въпрос на живот и смърт“ — собствените й думи я измъчваха с иронията си.
Пендъргаст не каза нищо повече, докато не стигнаха до вратата към асансьора. Накрая заговори отново.
— Благодаря ти за загрижеността — каза със странно слаб и кух глас, който сякаш идваше някъде много отдалеч. — И също за посветеното време и усилията, които си положила заради мен. Но сега трябва да те помоля да се върнеш в Рим.
— Алойзиъс… — започна тя, но той вдигна ръка, за да я накара да замълчи.
— Довиждане, Виола. Няма да е зле да ме забравиш.
Виола осъзна, че плаче.
— Не можеш да го направиш — с треперещ глас рече тя. — Просто не можеш. Егоистично е. А и не забравяш ли нещо? Има хора, много хора, които ги е грижа за теб. Които те обичат. Недей… моля те, не им причинявай това. Не ни причинявай това. — Тя се поколеба и добави с по-гневен тон: — Не ми причинявай това.
Докато говореше, нещо сякаш проблесна в очите на Пендъргаст — искрица, подобна на сияние на жар в лед, — след което угасна. Стана толкова бързо, че не беше сигурна дали наистина го е видяла. Може би бе просто отблясък от сълзите, изпълнили собствените й очи.
Той хвана ръката й и я стисна едва доловимо. И без да каже нито дума, отвори вратата.
Виола го погледна.
— Няма да ти позволя да го направиш.