— Не се сещам. — Д’Агоста стана и взе папката. — Доктор Хефлър, когато ви се обади, капитан Сингълтън спомена ли ви, че искаме и анализ на митохондриалната ДНК?
— Капитан Сингълтън изобщо не ми се е обаждал.
Д’Агоста го погледна в очите. Някой определено беше наритал задника на кучия син и той искаше да знае кой точно.
— Някой трябва да ви се е обадил.
— Комисарят.
— Комисарят ли? Талиабо ли имате предвид? Кога?
Кратко колебание.
— В два след полунощ.
— Нима? И какво каза?
— Информира ме, че това е много важен случай и че дори най-малкият проблем може да… сложи край на нечии кариери.
Секунда мълчание.
След което Хефлър се ухили.
— Така че успех, лейтенант. Получихте резултатите, които искахте. Имате си работа със сериозен убиец. Да се надяваме, че няма да имате… проблем.
Усмивката показваше, че адски му се иска да се случи точно обратното.
12
На пръв поглед библиотеката на болница за психично болни престъпници „Маунт Мърси'* приличаше на обикновена читалня на някой клуб за джентълмени — тъмно полирано дърво, барокови лампиони, дискретно осветление. При по-внимателно вглеждане обаче можеха да се открият някои уникални разлики. Креслата и дървените маси не можеха да се местят, тъй като бяха завинтени за пода. Не се виждаха никакви остри или тъпи тежки предмети. Списанията, преглеждани от посетителите, бяха с извадени скоби. И при единствената врата на помещението стоеше мускулест мъж с униформа на санитар.
Д-р Джон Фелдър седеше на малка кръгла масичка в дъното на библиотеката и кършеше ръце, явно нервен.
Нещо се раздвижи при вратата и той бързо погледна натам. Констанс Грийн стоеше на прага заедно с човек от охраната. Тя се огледа, видя го и отиде при него. Беше облечена скромно, с бяла плисирана пола и бледолилава блуза. В едната си ръка държеше писмо, в другата — плик от въздушна поща.
— Доктор Фелдър — каза тя с отсечения си глас, докато сядаше срещу него. Прибра писмото в плика и го постави на масата с лицето надолу, но не преди Фелдър да забележи, че върху плика като че ли имаше една-единствена дума. Беше на странна писменост — санскрит, марати или нещо подобно.
Той вдигна поглед от писмото към Констанс.
— Благодаря, че дойдохте.
— Не очаквах да се върнете толкова скоро.
— Аз също. Моля за извинение. Причината е… — Той млъкна и се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва. Въпреки че наоколо нямаше никого, сниши глас. — Констанс, много ми е трудно да продължавам, когато знам, че… че не ми се доверявате.
— Не разбирам защо това би трябвало да ви смущава. Аз съм просто бивш пациент, несъмнено един от многото.
— Бих искал да намеря някакъв начин да се реванширам. — Фелдър не беше свикнал да говори за чувствата си, особено с пациент, поради което изпитваше смущение и срам. — Не очаквам да ви лекувам занапред, уважавам желанието ви в това отношение. Просто ми се иска… ами, иска ми се да компенсирам за случилото се… за онова, което направих. Да поправя нещата. За да ми се доверявате отново.
Последните думи ги изрече на един дъх. Констанс го погледна с хладните си преценяващи виолетови очи.
— Защо това е толкова важно за вас, докторе?
— Аз… — Фелдър осъзна, че не знае защо. Или пък не беше анализирал достатъчно внимателно чувствата си, за да разбере.
Мълчанието се проточи. Накрая Констанс заговори.
— Преди известно време ми казахте, че вярвате, че наистина съм родена на Уотър Стрийт през седемдесетте години на деветнайсети век.
— Да, наистина го казах.
— Още ли вярвате?
— Ами… струва ми се странно, много трудно за проумяване. И въпреки това не видях нищо, което да противоречи на твърдението ви. Всъщност намерих независими доказателства в подкрепа на думите ви. Освен това зная, че не сте лъжкиня. А когато се занимавам с клиничните въпроси, когато наистина ги разглеждам, се питам дали изобщо страдате от някакво психично заболяване. Вярно, възможно е да сте емоционално разстроена, но съм сигурен, че става въпрос за някаква минала травма, която продължава да ви тормози. Но просто не вярвам, че страдате от делюзия. И все повече започвам да се съмнявам, че изобщо сте изхвърлили детето си от онзи кораб. Бележката ви до Пендъргаст като че ли намекваше, че бебето е все още живо. Имам чувството, че тук става нещо, че има някаква уловка или може би по-голям план, който тепърва предстои да бъде разкрит.