Констанс седеше абсолютно неподвижна и понеже не каза нищо, той продължи:
— Става дума само за косвени доказателства, разбира се, но те са доста убедителни. Да не забравяме също и това.
Извади портфейла си, отвори го и измъкна малко листче. Разгъна го и го подаде на Констанс. Беше стара вестникарска гравюра, изобразяваща градска сцена с мърляви деца, играещи стикбол на квартална улица. Отстрани имаше друго дете, слабо и уплашено, с метла в ръка. Дете, което можеше да е малката Констанс Грийн.
— Това е от „Ню Йорк Дейли Инкуайър“ от хиляда осемстотин седемдесет и девета — каза Фелдър. — Озаглавена е „Играещи гамени“.
Констанс се загледа в гравюрата. После я погали леко, почти обичливо с върха на пръстите си, преди да я сгъне и да я върне на Фелдър.
— В портфейла си ли я държите, докторе?
— Да.
— Защо?
— Аз се… консултирам се от време на време с нея. Опитвам се да разгадая мистерията, предполагам.
Констанс продължи да го гледа изпитателно. Фелдър си помисли, че може и да си въобразява, но хладният й преценяващ поглед като че ли се смекчи и след малко тя каза:
— По времето, когато беше отпечатана тази гравюра, вестникарските илюстрации се изработваха от художници на място. Те правеха скици с мастило, моливи, въглен, с каквото и да е на сцени, които смятаха за колоритни или заслужаващи си да бъдат публикувани. Изпращаха работите си във вестниците, където професионални гравьори ги копираха във вид, годен за печат.
И кимна към сгънатата изрезка, която Фелдър все още държеше в ръката си.
— Спомням си кога беше направена тази рисунка. Художникът илюстрираше поредица статии за жилищните квартали на Ню Йорк. Направи тази скица и после, може би заинтересуван от външността ми, поиска да ми нарисува портрет. Родителите ми вече бяха мъртви, така че попита по-голямата ми сестра. Тя се съгласи. Когато приключи, той й даде първоначалните скици вместо заплащане.
— Къде са тези скици? — развълнувано попита Фелдър.
— Отдавна ги няма. Но в знак на благодарност сестра ми му даде кичур от косата ми. По онова време подобни подаръци се правеха много често. Спомням си как художникът прибра кичура в малък плик и го скри в подвързията на папката си.
Тя замълча за момент.
— Художникът се казваше Александър Уинтур. Ако можете да намерите папката му, може би кичурът още е там. Признавам, че е малко вероятно да успеете. Но ако все пак се получи и кичурът е там, най-обикновен ДНК тест би доказал онова, което казвам — че съм на почти век и половина.
— Да — промърмори Фелдър и поклати глава. — Да, би доказал. — Записа си името на художника на гърба на гравюрата, сгъна я и я прибра в портфейла си. — Отново благодаря, че се срещнахте с мен, Констанс. — И стана.
— Няма за какво, докторе.
Фелдър се ръкува с нея и излезе от библиотеката. Походката му бе станала пружинираща. За първи път от дни усещаше прилив на свежа енергия.
А после, на стъпалата на „Маунт Мърси“, спря. Защо Констанс правеше това? Винаги беше изглеждала абсолютно безразлична към това дали хората й вярват, или не. Нещо се беше променило.
Но какво? И защо?
13
Д’Агоста погледна мобилния си телефон и видя, че е един без една минута. Ако онова, което бе чувал за специален агент Конрад Гибс, беше истина, той би трябвало да пристигне на секундата.
Чувстваше се неспокойно. До този момент основният му опит с ФБР бе през Пендъргаст и сега си даде сметка, че това е може би по-лошо, отколкото пълната липса на опит. Методите на Пендъргаст, начинът му на работа и манталитетът му бяха чужди, ако не и враждебни на стандартната ФБР култура.
Бързо прегледа кафето от „Старбъкс“ и дузината понички от „Криспи Крем“, поднесени в малката приемна в ъгъла на кабинета му, след което хвърли последен поглед на часовника си.
— Лейтенант Д’Агоста?
Ето го и него, застанал на прага. Д’Агоста се изправи с усмивка. Наистина, специален агент Гибс изглеждаше като изваден от калъп — стегнат и уставен, представителен, изваян, със стандартен костюм върху стройното си тяло, късо подстригана кафява коса, тънки устни и тясно лице, почерняло от предишната му задача във Флорида — Д’Агоста си беше направил труда да провери. В същото време в него се долавяше нещо открито и приятно. Д’Агоста определено предпочиташе да има вземане-даване с такъв тип, отколкото с някой, който се прави на голям умник и гледа на всички отвисоко.
Ръкуваха се и Д’Агоста установи, че ръкостискането на Гибс е силно, но не смазващо, кратко и делово. Той заобиколи бюрото си, отведе агента до приемната и седнаха.