Д’Агоста отново кимна.
— Той има работа. Вероятно добра. Убиец от този тип действа в среда, която му е добре позната, така че има голяма вероятност той да се окаже или бивш служител, или по-вероятно гост на двата хотела.
— Вече сравняваме списъците на гостите и служителите, както и с описанието на извършителя.
— Отлично. — Гибс пое дълбоко дъх. Определено си падаше по говоренето, но Д’Агоста нямаше намерение да го спира. — Извършителят борави много добре с ножа, което означава, че може би използва този инструмент в работата си или просто си пада по ножове. Освен това е много самоуверен. Арогантен. Това също е основна характеристика на този тип убийци. Той изобщо не се притеснява, че ще бъде заснет от охранителните камери. Подиграва се на полицията и вярва, че може да контролира разследването. Което обяснява и оставените съобщения.
— Тъкмо се питах за съобщенията — дали имате някаква специфична теория, имам предвид.
— Както казах, те са подигравка.
— Някаква идея към кого са адресирани?
На лицето на Гибс се появи усмивка.
— Нямат конкретен получател.
— „Честит рожден ден“? Не мислите ли, че това би трябвало да има получател?
— Не. Този тип серийни убийци се надсмиват над полицията, но като правило не се спират върху конкретен следовател, особено в началото. За него всички ние сме еднакви — безликият враг. Честитката за рождения ден вероятно е случайно хрумване или може да се отнася за каквато и да било годишнина, може би дори за годишнина на самия извършител. Нещо, което също няма да е зле да проверите.
— Добра идея. Но не е ли възможно посланията да са насочени към някой, който не е ченге?
— Много малко вероятно. — Гибс потупа папката. — Тук има и някои други неща. Извършителят може би е бил изоставен от майка си, живее сам, има проблеми в общуването с представители на противоположния пол или на своя собствен, ако е хомосексуален. И накрая, съвсем неотдавна му се е случило нещо, което е изиграло ролята на спусък. Отхвърляне от любим човек, загуба на работа или, което е най-вероятното, смъртта на майка му.
Гибс се облегна назад с доволна физиономия.
— Това ли са предварителните заключения? — попита Д’Агоста.
— Ще станат много по-подробни, когато получим повече информация. Базата данни е изключително добра. — Гибс погледна Д’Агоста в очите. — Трябва да кажа, лейтенант, че определено постъпихте добре, като отнесохте проблема към нас. Отделът за поведенчески анализ е най-добрият в света по тази част. Обещавам, че ще работим в тясно сътрудничество с вас, няма да се месим много, ще уважаваме хората ви и ще споделяме всичко в реално време.
Д’Агоста кимна. Едва ли можеше да иска нещо повече от това.
След като Гибс си тръгна, Д’Агоста дълго остана да седи в креслото. Дъвчеше унесено поничка с карамел и се замисли за онова, което му бе казал агентът относно убиеца и мотивите му. Имаше логика. Може би прекалено много логика.
Господи, определено имаше нужда от Пендъргаст в този момент.
Поклати глава, дояде поничката, облиза пръсти и с невероятно усилие на волята затвори кутията.
14
Лейтенант Винсънт Д’Агоста отсвири портиера, като размаха значката си в лицето му и мина покрай кабинката му, без дори да го погледне. Онзи забърза след него със: „Сър? Сър? При кого отивате?“ Д’Агоста каза на висок глас името на Пендъргаст и номера на апартамента му и продължи към вътрешния двор.
Операторът на асансьора се оказа малко по-упорит и се наложи да му бъде отправена открита заплаха за последиците от спъване на полицията, за да затвори с неохота старомодната решетка и да издигне кабината до апартаментите на Пендъргаст.
Д’Агоста беше посещавал много пъти сградата „Дакота“ и обикновено оставаше поразен от аромата й — восък за полиране, старо дърво и едва доловима миризма на кожа. Всичко тук беше изтънчено и старомодно, от полирания месинг на копчетата на асансьора и первазите до меките килими и покритите с травертин стени с техните аплици от деветнайсети век. Сега почти не забеляза това великолепие. Не беше на себе си от тревоги за Пендъргаст. Дни наред беше чакал нащрек да стане нещо лошо, насъбралото се напрежение най-сетне да избухне. Нищо. И това бе по-лошо от всяка експлозия.
Естествено, портиерът се беше обадил, така че когато Д’Агоста натисна копчето, интеркомът бързо оживя.
— Винсънт?
— Трябва да говоря с теб. Моля те.
Дълго, дълго мълчание.
— По какъв въпрос?