В гласа на Пендъргаст имаше нещо странно, от което Д’Агоста го побиха тръпки. Може би се дължеше на електронния шум на интеркома.
— Би ли ме пуснал да вляза?
Още една странна пауза.
— Не, благодаря.
Сърцето на Д’Агоста се сви. Не, благодаря? Пендъргаст явно беше зле. Д’Агоста си спомни съвета на Хейуърд и реши да го опита.
— Виж, Пендъргаст, имам две убийства. Сериен убиец. Наистина се нуждая от съвета ти.
— Не проявявам интерес.
Д’Агоста пое дълбоко дъх.
— Няма да ти отнема повече от минута-две. Искам да те видя. Доста време мина. Трябва да поговорим, да наваксаме. Трябва да разбера какво става, как я караш. Преживя ужасен шок…
— Моля те, върви си и не ми досаждай повече.
Гласът му звучеше още по-студено, сковано и формално, отколкото обикновено. Д’Агоста изчака за момент и каза меко:
— Няма да си ида. Ще стоя тук и ще ти досаждам, докато не ме пуснеш. Ще стоя цяла нощ, ако се наложи.
Това най-сетне подейства. След дълго мълчание ключалките започнаха да щракат една по една. Вратата бавно се отвори и Д’Агоста влезе във фоайето. Пендъргаст, облечен в черен халат, вече му беше обърнал гръб, без да го поздрави. Д’Агоста го последва в приемната, онази с дърветата бонзай и стената от вода.
С апатични движения Пендъргаст се обърна и седна, сложи ръце в скута си и вдигна глава, за да погледне Д’Агоста.
Д’Агоста замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Лицето на Пендъргаст беше изпито, сиво, доскоро сребристите му очи бяха мътни и тежки като старо олово. Ръцете му трепереха едва забележимо.
— Пендъргаст — енергично започна Д’Агоста, — просто исках да ти кажа колко съжалявам за смъртта на Хелън. Не знам какви са ти плановете, но съм твърдо с теб, както и да си решил да се добереш до онези кучи синове.
Думите му като че ли не предизвикаха абсолютно никаква реакция.
— Трябва да извадим… смъртен акт, свидетелство за убийство. Ще се наложи да ексхумираме тялото и да минем през всички формални гадости с Мексико. Не съм сигурен какво се иска, но можеш да си сигурен, че ще направим всичко. Ще я погребем достойно в Щатите. И после ще се захванем здравата на работа. С ФБР, разбира се. Те ще подкрепят един от своите. Нюйоркската полиция също ще участва и ще се погрижа да впрегнем всичките ни ресурси. Ще спипаме онези боклуци, гарантирам ти го.
Млъкна задъхан. Очите на Пендъргаст бяха склопени, сякаш беше заспал. Д’Агоста се взираше в него. Положението беше по-лошо, отколкото си беше мислил. Докато гледаше стария си приятел и партньор, изведнъж го осени ужасно прозрение, което му подейства като токов удар.
— Боже Господи! Ти си друсан!
Измъчена тишина.
Д’Агоста изведнъж се вбеси.
— Виждал съм го хиляди пъти! Друсан си!
Пендъргаст махна едва-едва с ръка.
— И какво?
— И какво? И какво ли?! — Д’Агоста почти скочи от стола. Лицето му пламна. Беше виждал толкова много гадости, толкова много смърт, убийства и нелепо, безсмислено страдание, причинено от наркотици. Мразеше наркотиците.
— Не мога да повярвам. Мислех те за по-умен. Къде е?
Отговор не последва. Само гримаса.
Д’Агоста нямаше да търпи това.
— Къде е дрогата? — попита той по-високо и когато Пендъргаст не отговори, се вбеси съвсем. Издърпа една книга от библиотеката, после друга. — Къде е дрогата? — Цапардоса едно от дръвчетата бонзай с опакото на ръката си и го събори от масичката му. — Къде е дрогата?! Няма да мръдна оттук, докато не я намеря. Шибан идиот!
— Пролетарските ти възклицания са изгубили чара си.
Поне това бе намек за стария Пендъргаст. Д’Агоста, разтреперан, си даде сметка, че е по-добре да овладее гнева си.
— Този апартамент е много голям и повечето врати са здраво заключени — каза Пендъргаст.
Д’Агоста имаше чувството, че полудява. Трябваше да положи усилие, за да се овладее.
— Виж, за Хелън. Знам каква ужасна трагедия…
Тук Пендъргаст го прекъсна. Гласът му бе леден.
— Не споменавай името на Хелън, нито случилото се. Никога повече.
— Ясно. Добре. Няма, но не можеш просто… Така де… — Д’Агоста поклати глава. Думи не му достигаха.
— Спомена, че имаш нужда от помощ в разследване на убийство. Казах ти, че не проявявам интерес. А сега, ако няма друго, мога ли да те помоля да си вървиш?
В отговор Д’Агоста се тръшна на стола и отпусна глава в ръцете си. Може би разследването на убийствата наистина бе нещото, което би помогнало на Пендъргаст да стъпи на крака, макар да се съмняваше. Разтърка лице и вдигна глава.
— Нека поне ти разкажа за случая, става ли?