Изправи се и прекоси библиотеката до малката масичка на колела, отрупана с бутилки, наля си чаша амонтилядо, изпи я на един дъх, напълни чашата отново до самия ръб и я изпи пак на един дъх.
После отново закрачи напред-назад. Не носеше сако — беше го наметнал на облегалката на един стол. Вратовръзката му беше разхлабена, ризата — измачкана. Светлорусата му коса бе влажна, а лицето му лъщеше от нездрава пот.
Часовникът на камината отброи полунощ.
Пендъргаст отново спря пред бутилката амонтилядо. Напълни чашата, вдигна я да пие, но след кратко колебание я стовари обратно на масата с такава сила, че счупи столчето и разля кехлибарената течност.
Без да обръща внимание на пораженията, закрачи отново, като за момент спря пред камината и разръчка пепелта с машата, смесвайки наскоро хвърлените писма с угасналите въглени.
След това спря пред монитора и направи продължителен опит да гледа. Взе дистанционното и започна да натиска копчетата — прехвърляше записа кадър по кадър и се взираше напрегнато в мъжа с черния костюм, който влизаше, стоеше и излизаше от фоайето. Пристъпи по-близо до екрана, като задържа поглед най-вече върху лицето на непознатия, стойката и походката му; опитваше се да прецени височината и теглото му. Ново нетърпеливо натискане на копчето и се появи нов запис със същия човек (дали наистина бе същият?), вървящ уверено по коридора на друг хотел. Пендъргаст гледаше отново и отново двата записа — бързо, бавно и кадър по кадър, като ту увеличаваше, ту намаляваше картината. Накрая метна дистанционното на един стол и се върна при масичката.
С трепереща ръка взе друга крехка чаша, разля напитката, докато си наливаше, и изпи и нея, за да притъпи с алкохол абстиненцията, макар да знаеше, че така само удължава агонията си.
Направи още една обиколка на помещението и спря. На вратата се беше появила едра мускулеста фигура със сребърен поднос. Лицето тънеше в сянка и бе абсолютно неразгадаемо.
— Какво има, Проктър? — остро попита Пендъргаст.
— Пощата.
Пендъргаст отиде при него, грабна писмата и ги прегледа набързо — няколко поздравителни картички за рождения му ден, писмо от Виола, незначителна делова кореспонденция. Проктър изчака за инструкции, но когато Пендъргаст не каза нищо, изчезна малко обидено в мрака. Веднага след като шофьорът се махна, Пендъргаст отиде до камината, хвърли писмата, без да ги отваря, и продължи да крачи. Гледаше видеозаписите като обсебен и проверяваше отново документите на масата.
Внезапно спря и каза, без да повишава глас:
— Проктър?
Шофьорът се материализира на прага.
— Да?
— Бъди така добър да изкараш колата.
— Мога ли да попитам къде отиваме?
— На Полис Плаза едно.
Винсънт Д'Агоста беше открил, че когато се захване с някой особено заплетен случай, часовете между полунощ и два са идеалното време да си събере мислите, да оправи папките и, което бе най-важното, да подготви корковата дъска, на която редеше уликите в пространството и времето, за да подреди идеите си и да свърже отделните точки. Дъската заемаше половината стена и през годините беше придобила малко опърпан вид, но все още вършеше работа. Сега бе един след полунощ и Д’Агоста стоеше пред нея, закрепваше с кабарчета картички и снимки, лепеше лепящи се бележки и ги свързваше с конци.
— А, лейтенант. И посред нощ работите здравата, както се вижда.
Д’Агоста се обърна. Специален агент Конрад Гибс се беше облегнал на рамката на вратата с усмивка на лице. Д’Агоста се опита да потисне надигналото се раздразнение от прекъсването.
— Добър вечер, агент Гибс.
Двамата бяха установили официални, стриктно професионални отношения, което идеално уреждаше Д’Агоста.
— Може ли? — попита Гибс, който явно очакваше покана да влезе.
Д’Агоста не успя да се сети за причина да му откаже.
— Разбира се, влизайте.
Гибс влезе с ръце зад гърба и кимна към корковата дъска.
— Ето на това му казвам спомен от миналото. Използвахме тези неща преди години, когато бях в Куонтико. Но после преминахме на компютри. Всъщност… — Гибс се усмихна — напоследък започнах да редя случаите върху верния си айпад. — И потупа коженото си куфарче.