— Точно така, мамка му — рече Пендъргаст. Ругатнята прозвуча неестествено от устата му. — Ти поиска да се замеся. И съм замесен.
Издърпа доклада от ръцете на Д’Агоста, прелисти го набързо и небрежно го пусна в кошчето до бюрото. После каза:
— Какъв беше онзи шармантен израз, който така обичаш да използваш? Лайна с говна. И без да го чета, мога да ти кажа, че този доклад е точно това, абсолютни лайна с говна, още топли и току-що излезли от нечий гъз.
— Ъ-ъ-ъ… защо?
— Защото знам кой е убиецът. Брат ми. Диоген.
18
Мъжът, наричащ себе си Албан Лоримър, се изправи на колене и избърса чело с облечената си в ръкавица ръка. Беше задъхан — разчленяването на тяло с такива размери със сравнително малки инструменти беше тежка работа, но той бе в добра форма и усилието му доставяше удоволствие.
Този удар беше най-добрият за момента. Хотелът — „Роял Чешър“ — беше наистина страхотен, с лъскаво великолепно малко фоайе, изпълнено в черно и бяло. То създаваше много интимно чувство, което правеше работата му по-трудна, и в същото време предизвикателството бе по-голямо. Самоличността на хотела беше малко по-трудна за описване в сравнение със самоличностите на предишните два. Може би някакъв представител на аристокрацията, изтънчен продукт на множество поколения, с пари и стил, но без абсолютно никаква нужда от вулгарна показност. Този апартамент на петнайсетия етаж беше наистина стилен.
А и младата жена — беше се погрижил да е млада жена — се бе оказала изключително задоволителна. Беше се борила решително дори и след като беше прерязал гърлото й с ножа. В замяна той беше наградил усилията й, като положи повече грижи и подреди частите на тялото й в подобие на Витрувиевия човек на Леонардо да Винчи, като постави различните органи по посоките на света върху кръга и внимателно намести отличителната част на челото й. Сега пое дълбоко дъх, потопи пръст в прясната кръв, събрала се на локва под тялото, написа кратко послание върху голия корем — гъди-гъди! — след което си избърса пръста в килима.
Запита се дали той се е сетил кой извършва тези убийства. В края на краищата иронията беше тъй възхитителна…
Рязко вдигна глава. Цареше пълна тишина, но въпреки всичко той моментално разбра, че разполага само с една-две секунди. Бързо събра инструментите си, уви ги в кожения вързоп, стана, втурна се от спалнята в дневната и се шмугна в банята, като се скри зад вратата.
Миг по-късно ключалката изщрака и входната врата изскърца. Албан чу приглушените стъпки по килима.
— Манди? — обади се мъжки глас. — Манди, скъпа, тук ли си?
Стъпките се отдалечиха през дневната към спалнята.
Колкото се може по-тихо, Албан се измъкна на пръсти от банята, отвори вратата, излезе в коридора — и след кратко колебание се вмъкна обратно в банята, като отново се скри зад вратата.
— Манди…? О, Господи! — разнесе се внезапен писък откъм спалнята. — Не, не, не!
Чу се тупване, сякаш някой пада на колене, последвано от задавено пъшкане.
— Манди! Манди!!!
Албан чакаше. Воплите от спалнята преминаха първо в истерия, после във викове за помощ.
Вратата на апартамента отново се отвори.
— Охрана! — обади се груб глас. — Какво става тук!
— Жена ми! Убита е!
Покрай банята преминаха още тежки стъпки, последвани от ахване, оживено говорене по радиостанцията и още пронизителни писъци на ужас и изумление от обезумелия съпруг.
Сега вече Албан се измъкна от банята, тихо отиде до вратата, излезе, спря и тихо я затвори. Отиде спокойно до асансьорите и натисна бутона за повикване. Но когато таблото над вратата показа, че асансьорът се изкачва, се дръпна, отиде до края на коридора, отвори вратата на стълбището и слезе два етажа по-долу.
Огледа с усмивка празния коридор и тръгна в обратната посока, към служебния асансьор.
След две минути излизаше от служебния вход на хотела с нахлупена над очите шапка и пъхнати в джобовете на палтото ръце. Закрачи небрежно по Сентръл Парк Запад. Паважът блестеше под лъчите на утринното слънце, а някъде в далечината се разнесе вой на полицейски сирени.
19
Кори Суонсън стоеше на верандата пред очуканата входна врата на овехтялата къща близнак на ъгъла на Четвърта и Бърч в Западна Куяхога, Пенсилвания — западнало, умиращо предградие на умиращия град Алънтаун. Никой не бе отговорил на множеството й позвънявания и докато оглеждаше задръстената от боклучави двайсетгодишни пикапи пред идентични къщи близнаци улица, Кори осъзна, че това е точно мястото, което си бе представяла като дом на баща й. Мисълта я депресира неимоверно.