Д’ Агоста забърза след него.
— И сега какво?
Пендъргаст продължи да върви.
— Сега ще открия Хелън.
— А… официално ли ще работиш? — попита Д’Агоста.
— Не се безпокой за статута ми.
Д’Агоста се сепна от студения му тон.
— Продължи с официалното разследване на убийствата и отвличането. Ако откриеш нещо интересно, уведоми ме. Но не забравяй, че това е моя битка. Не твоя.
Д’Агоста спря, а Пендъргаст се обърна и постави ръка върху неговата.
— Мястото ти е тук, Винсънт. Каквото трябва да правя, трябва да го направя сам.
Д’Агоста кимна. Пендъргаст отново се обърна и отвори вратата на колата, като в същото време вдигаше телефона си. Докато вратата се затваряше, Д'Агоста го чу да говори:
— Нещо ново, Майм? Каквото и да било?
Двайсет и шест часа по-късно
Докато Хорас Алертън се готвеше да се отдаде на любимото си занимание — спокойна вечер с чаша кафе и хубаво научно списание — на вратата на спретнатото му бунгало в Лорънсвил се почука.
Той остави чашата, погледна часовника и се намръщи. Осем и четвърт — твърде късен час за посещение от приятел. Взе отново броя на „Стратиграфи Тудей“ и го отвори с тиха доволна въздишка.
На вратата отново се почука, този път по-настоятелно.
Алертън вдигна поглед от списанието към вратата. Сигурно беше някой свидетел на Йехова или някое от досадните хлапета, които обикаляха от къща на къща и продаваха абонаменти за списания. Ако не им обръщаш внимание, обикновено си отиват.
Тъкмо започна първата статия („Механичен стратиграфски анализ на наносна структура“, наистина обещаващо вечерно четиво), когато вдигна поглед и изпита най-големия шок в живота си. В средата на дневната му стоеше мъж с елегантен черен костюм и с лице, бяло като на Дракула.
— Какво, по дяволите… — извика Алертън и скочи на крака.
— Специален агент Пендъргаст. ФБР. — От нищото се материализираха значка и идентификационна карта и бяха натикани в лицето му.
— Как… как влязохте? Какво искате?
— Доктор Хорас Алертън, геологът, нали? — попита агентът. Гласът му бе спокоен, но някъде под повърхността се долавяше заплаха.
Алертън кимна и преглътна.
Без да каже нито дума, Пендъргаст пристъпи към едното кресло. Едва сега Алертън забеляза куцането и бастуна със сребърна дръжка и предпазливо седна.
— Какво става?
— Доктор Алертън — започна федералният агент, докато сядаше — дойдох с молба за помощ. Известен сте като експерт в анализа на състава на почвите. Обърнах особено внимание и на познанията ви върху глациалните наноси.
— И какво?
Агентът бръкна в джоба си, извади две запечатани пликчета и ги сложи едно до друго на масичката за кафе между тях.
След кратко колебание Алертън се наведе да ги разгледа. Едното беше пълно със слюдеста глина, смесена с пръст, а в другото имаше малки късчета порфиритичен гранит.
— Трябват ми две неща. Първо, карта на разпространението на вида глина в първата проба.
Алертън бавно кимна.
— Камъчетата от втората проба са от разбит чакъл, нали?
Геологът отвори пликчето и изсипа камъчетата в ръката си. Бяха груби, с остри ръбове, незасегнати от времето, изветряването или глациална абразия.
— Да.
— Искам да разбера откъде са дошли.
Алертън местеше поглед от пликче на пликче.
— Защо идвате по това време и се промъквате? Трябваше да си уговорите среща с мен в кабинета ми в Принстън.
По изваяното лице на агента премина лека тръпка.
— Ако това бе проява на празно любопитство, докторе, нямаше да ви безпокоя в такъв късен час. Животът на една жена е в опасност.
Алертън остави пликчетата на масичката.
— За какви точно… срокове става дума?
— Известен сте с това, че имате малка, но чудесна минералогична лаборатория в мазето си.
— Искате… искате да ги анализирам сега ли? — изуми се Алертън.
В отговор Пендъргаст просто се облегна в креслото си, сякаш се настаняваше по-удобно.
— Но това може да отнеме часове! — запротестира Алертън.
Пендъргаст продължаваше да го гледа безизразно.
Алертън хвърли поглед към часовника. Вече беше осем и половина. Помисли си за списанието и за статията, която чакаше с нетърпение да прочете. После отново погледна федералния агент срещу себе си. Под светлосивите му очи имаше тъмни сенки, сякаш не беше спал дълго време. И изражението в очите му го изпълваше с безпокойство.
— Може би ще ми кажете защо ви е нужен този анализ?
— Ще ви кажа. Пробите са взети от гумите на кола, която явно е била карана по чакъл и по черен път. Искам да открия мястото.