Ивайло Иванов
По пътя незнаен
Път…
Прострял се е пред мен като безкрайна, сива змия, препасала сякаш целия свят. Вече не помня от колко време все пътувам и пътувам. Десет години ли станаха, двайсет ли?…
Страшното е, че не зная накъде съм тръгнал.
Спомням си оня ужасен ден, в който до мен достигна вестта, че вече нямало змейове. Ей-така — нямало. Никой не разбра защо.
Хората реагираха различно: По-младите се радваха, че вече няма кой да им отнема изгорите, а старците упорито разправяха, че без змейове хептен сме я оплескали: кой сега ще пази селата от врагове и нивите от градушка? Били задигнали някоя и друга мома — голяма работа! Като че ли угрите не го правят? Само че след тях и трева не никне — и добитъка ще задигнат, и хамбарите ще опоскат, и покъщнината ще плячкосат, и ще скъсят с по една глава всеки, дето не е успял овреме да си плюе на петите. А пък дето е минал змеят — там земята прилича на градина. Какво от това, че понякога го прихващат едни…
Да, ама кой слуша старите? Нали даже и самите те, когато са били на възрастта на децата и внуците си, а кръвта им е кипяла в жилите, също са търсели собствени пътища — без да слушат бащите си? А и по българските земи отдавна сновяха хора в дълги тъмни роби с кръстове в ръце, които обръщаха народа към новата вяра. Тя пък проповядваше за един нов Бог — щедър и милостив. И всичко, което не било от него, било от силите на Злото. Също и змейовете. И хората преставаха да вярват в тях.
Мисля, че именно това затри змейовете — а не магьосаните оръжия или могъщите заклинания, с които поколения наред човечеството непрекъснато преначертаваше границата между двата свята.
Хората просто нямаха повече нужда от змейове. Нали имаха новия си Бог, имаха светии — закрилници, имаха молитви за всичко. За какво им бяха змейовете?…
Никой не разбра къде са се дянали и какво е станало с тях. Просто вече нямаше змейове и туйто.
Да. Спомням си оня ден, когато до мен достигна вестта за тяхното изчезване. Тогава се качих на коня и тръгнах нанякъде. Сякаш това бе последният ден от моя живот. Не помня изнизалото се покрай мен време. Ям каквото докопам, нощувам където завърна… Откак съм тръгнал не съм вадил меча; може вече да е ръждясал, а може и съвсем да е клеясал за канията. Мечият калпак, стигащ чак до раменете ми и дрехите ми от еленова кожа ме пазят еднакво добре и от зимните веявици, и от летните жеги.
Пътувам ли, пътувам… Горкият ми аграмак! От многото пътуване бе изпосталял и заприличал на селско добиче.
Селото изникна внезапно пред погледа ми. Стотина къщи, скупчени в долината между хълмовете. Спрях и се загледах. Винаги правя така.
И може би ще правя.
Поне за времето, което ми остава.
Изпитвам някаква привързаност към местата, където живеят хора. Обичам дълго да седя и да се любувам на белеещите се дувари, лъскавите покриви и пушещите комини. Навяват една особена топлина… Напомнят ми за нещо, което никога не съм имал и надали ще имам някога. Винаги съм искал свой, собствен дом, в който да живея като всички останали. Иначе — колко му е да спра на някое място, да цаня майстори и да си вдигна къща за чудо и приказ — от бели дялани камъни, с червен покрив и дъбови порти.
Ама — не.
Че къща и дом не са едно и също. Че не се прави дом от камъни, греди и керемиди: друго трябва — друго… И няма ли го онова — другото, трупай колкото си щеш греди и камъни, не къща, палат може да съградиш, но никакъв дом няма да излезе…
Спуснах се по пътя към селото. Не пришпорих коня — нямаше закъде да бързам. Села много, пътища много… А и пред мен има толкова време!
Някои казват, че нямало край.
Не им вярвам.
Или не искам?…
Когато влязох в селото, вече се спускаше здрач. От прозорците струеше светлината на запалените свещи. Виждаха се силуетите на стопаните, които сновяха насам-натам из стаите, нареждаха вечерята, вдигаха пълни с вино рогове и чаши от ковано сребро…
Спрях в малката страноприемница в средата на селото. Вътре бе пълно с мъже, насядали около масите, които ядяха печени меса и шумно коментираха разни работи — ту своите селски неволи, ту поредния набег на угрите, ту царя Симеона. Ханджийката чевръсто подтичваше около тях с пълния мях и непрекъснато пълнеше каните.
Без да обръщам внимание на шумотевицата, се настаних на една маса в ъгъла, до която светлината от маслените лампи достигаше най-слабо. Седнах в сянката.
Тутакси дотърча ханджията и седна срещу мен.
— Вино? — кимна ми, хем делово, хем в поздрав — Медовина, водица?…
— По-скоро — рекох — нещо за хапване. Ама да е повечко! И торба овес за коня ми!
Онзи само повдигна вежди към жена си и тя хукна да изпълнява заръката.