— Как те викат — попита.
— Пламен — подхвърлих му първото име, което ми мина през главата. — А тебе?
— Вълкан — рече. После нерешително се огледа — Ама допреди двайсетина години бях Курт. Ти… българин ли си? — наведе се той към мен.
— Българин! — казах кратко аз и свалих калпака. Побутнах го към края на масата.
— Гледам, че меч носиш — рече. — Откъде идеш?
— Отдалече.
— А-хъм… — промърмори Курт-Вълкан — а закъде си тръгнал?
— За още по-надалече.
— А-хъммм… — хмъкна пак той — не си от приказливите.
— Не съм.
Тъкмо тогава ханджийката стовари пред мен едно огромно блюдо, в което върху подредени малки лукчета бе кацнал огромен, вдигащ пара печен овнешки бут. Ароматът ме хласна право в главата и сякаш изпълни всяка моя фибра!
В един миг забравих и за пътя зад и пред мен, и за змейовете, и даже за ханджията Вълкан, дето сега ме гледаше с такава наслада, и лакомо заръфах месото. Да опустеят и старите, и новите богове, вери и имена — толкова време не бях слагал нищо в устата си!
— Тъй, де — засмя се жена му — за юнака — юнашка трапеза!
И сложи на масата няколко дебели порязаници топъл хляб.
Изобщо не усетих кога ханджията бе станал от масата и бе хукнал насам-натам из страноприемницата. Майната му — дошъл съм да ям, а не да приказвам!
Почти вече приключвах с бута, когато внезапно един звънлив глас прекъсна охотата ми:
— Здравей! Искаш ли медовина?
Вдигнах очи. До мен се усмихваше момиче с пълна ока в ръце. То ми смигна закачливо, сякаш повтаряйки въпроса си без думи.
Избърсах се в кърпата, която ханджийката се бе сетила да сложи на масата и също без думи посочих с поглед празната чаша срещу мен, отвръщайки на усмивката.
Тя се настани срещу мен и някак важно се облакъти на масата.
Хубаво момиче! Косата й бе нежно-кестенява и падаше на ситни къдрици по раменете. Няколко кичура от нея бяха стегнати в разноцветни ленени панделки. Дори през оскъдната светлина, която идеше насам, се виждаше как очите й зеленеят в игриви, палави искрици от младост. Сякаш Слънцето бе слязло от небесата и бе седнало да ми прави компания тук — в тоя вмирисан есенен хан, в селото, чието име така и не бях научил…
— Красавец си — подхвърли тя кокетно — ама да се беше изкъпал!
— Как се казваш? — попитах, смутен от забележката й. Че наистина не съм се къпал повече от месец. Сигурно смърдя на пръч.
— Светослава! — сякаш изчурулика.
После изведнъж сведе поглед:
— Не ме гледай така…
— А друго име нямаш ли си?
— Нямам си! — засмя се тя и отново вдигна очи към мен — Мама и тате са покръстени преди да се родя. А твоето име как е?
— Пламен ме викат — повторих онова, което бях казал на ханджията.
— А другояче викат ли те? — върна ми със смях въпроса.
— Аз… — рекох — имам много имена…
Небеса, колко бе хубава!
— Хех! — разкърши тя рамене — Чуден човек си, Пламене! Хората имат по едно или две — а ти казваш: много си имал… Не ме гледай така! — този път не сведе глава, а вби очи в моите с нахална по момичешки усмивка.
Повдигнах рамене.
— Знам, че съм хубава! — продължи тя — То ми личи! — и закачливо се заизвръща наляво и надясно, та да я видя по-добре — Ама и да ме гледаш, и да не ме гледаш — няма да съм твоя!
— Защо? — подех играта и аз.
— Защото съм на змея!
„…на змея! — прокънтя като камбана в ушите ми — …на змея!“
Ако ще да бе паднал гръм посред тая страноприемница и да бе помлял всичко вътре барабар с масите и хората, пак нямаше да ме втрещи чак толкова! Змеят ли?…
— И други чакат за медовина! — игриво ми се изплези тя и понечи да стане.
Скочих след нея:
— Не… — задъхах се — Светослава… чакай! — дръпнах я за ръкава. От очите ми бе избила влага — Чакай!… На кого каза че си?
— Стресна се, а? — изкиска се тя шеговито и пак седна срещу мен — Мен ме люби змей!
Сякаш изведнъж преминалите покрай мен години се стопиха като ледени късчета самота… а жаравата на спомена ги превърна в пара и ги запрати някъде далеч, далеч — в мрака на небитието, откъдето няма връщане.
— Ти… — с невероятни усилия се стараех да се овладея — ти… сигурна ли си? Не знаеш ли, че няма вече змейове?…
— Има! — уверено отсече Светослава — Поне Горун със сигурност го има!
— Сигурна ли си — повторих като замаян — че наистина е змей? Виждала ли си го?
— Разбира се — засмя се тя — даже ме е носил на крилете си! Знаеш ли: отвисоко земята се вижда мъничка, мъничка… — и посочи с ръце — ей-толкова, колкото ябълка…
Вече не слушах думите й. Ромонът им минаваше и заминаваше покрай мен, а аз бях замижал в упоение, каквото не помнех от години… години… Мътните ги взели всички богове! Това момиче наистина бе виждало змей! Небеса! Змей!…