— … и сега ме иска за жена — някак самодоволно завърши тя. — Ама… — поде пак, този път по-неуверено — тате не иска да ме дава…
Поклатих глава.
— Сърцето — казах бавно — не пита. Ни баща, ни майка. Ти, Светославо, ти искаш ли го?
— Има ли значение? — повдигна рамене тя с изражение като на някой от древните философи — Щом е казал, че ще ме вземе, значи ще ме вземе и толкоз!
— Не говоря за него — излезе като стон от гърлото ми, — а за теб. Ти искаш ли го тоя твой змей Горун?
Тя сведе глава. Леко бе прахапала устни.
— Ами… — въздъхна — Не, Пламене… не го искам.
— Защо? — разшириха се в почуда очите ми — Ти… ти… знаеш ли какво може змеят? Той ще ти даде всичко, което пожелаеш! Ще се грижи за теб като за царица! Ще те брани! Ще те…
— … отведе в пещерата си… — сви в гримаса устни тя — и цял живот няма да видиш нищо друго, освен нея. — и отново въздъхна — Аз бях там, той ме е водил… Там е студено и влажно. Там е… мъртво… А самият той е грозен, див и страшен. И изобщо не го е еня какво искам или не искам. Прави това, което той мисли, че искам… Какво знаеш ти, Пламене, с многото имена?… Не ща при змея, ама… Не, не ме гледай така!
Бях сбърчил вежди. Не можех да повярвам: от години жалех за змейовете, а сега… тъкмо на такъв ли се натресох! Но змейовете са като хората — различни. И двамина еднакви няма да срещнеш. Тоя ли намери да оцелее?
— … сега е заплашил селото — продължаваше Светослава — до другата неделя да ме дадат доброволно. Иначе щял да долети от планината и да изпепели всичко.
— Добре, де! — рекнах — Поне за селото не се ли грижи?
— Каза — отвърна тя — че нямало да си мръдне пръста, докато не бъда негова.
Ужас! Е, Горуне, с тебе имаме да си поприказваме!
— Няма да ме дадат — знам аз… — наля си тя медовина и отпи една голяма глътка — Ще хвръкне като хала, ще разпердушини селото…
— Знам… — прошепнах.
— После ще дойде с невидими сватбари, на бели хатове и златни кочии…
— Знам…
— … с невидими свирачи и нечута музика…
— …
— … и ще ме отведе.
Една тежка въздишка се изтръгна от гърдите й:
— Не ме гледай… така…
Знам… Помня ги тези невидими сватове. Тези призрачни змейови сватби! Тези грабнати момичета… Белите хатове и златните кочии…
Змейово венчило… Дето нищо добро не носи след себе си. Дето обрича и двамата на самота.
Помня момите, дето не искаха да идват със змея. Помня белезите на годините по лицата им. Помня как чакат смъртта си, както се чака свободата. И как змеят, утолил страстта си към една, все търси нови и нови моми, които да заситят в него онова, що не се засища… Без да се усеща, че не може силом да вземе това, което се взима само със сърце.
Горуне… Какво правиш, Горуне!…
— Не бой се, момиче — казах й тихо — няма да те вземе змеят! — гласът ми простърга в стоманен отенък — Няма да има… ни невидими сватбари, ни златни кочии…
Светослава ме погледна изпод вежди, хем смутено, хем презрително:
— И кой ще му попречи?
— Аз!
— Че кой си ти, бе? — изсмя се тя пресилено.
Станах от масата.
— Пламен — засмях й се закачливо, — с многото имена!
Да-а-а-а-а… Я, гледай ти! А отначало това село ми се стори като другите! Като влязох тук, мислех само да похапна и да си замина, но сега вече знаех, че ще поостана. Поне до другата неделя!
Поне!
Извадих самовилската кесия и по масата на ханджията потече река от пари. Голяма работа е тая самовилска измишльотина! Винаги си стои пълна. И даже да се опитваш да я изпразниш, все не можеш и не можеш! Да е жива и здрава Димна Ангелина — вещицата, дето ми я подари!
— Най-хубавата ти стая! — заръчах — И една голяма каца гореща вода посред нея!
Курт-Вълкан само смаяно кимна. Тежко ударих с юмрук по тезгяха и сграбих една пълна ока медовина. С наслада я заизливах в пламналото си гърло.
Ех, Горуне, Горуне…
В стаята ме чакаше кацата гореща вода. В един миг смъкнах всичко от гърба си и цамбурнах в нея. Няколко минути стоях така, а сетне яростно се задращих по тялото.
Търках се грубо и ожесточено. Като че ли исках да измия от себе си спомена. Буйното цвилене на призрачни хатове, омаята на нечута свирня, шумоленото на венците бръшлян, закичени около челото ми, сладостния аромат на носеното в кърпа вино… Писъка на осиротелите майки, моминските сълзи и онази гадна, гробовна тишина на озлочестени домове, виснала като воденичен камък на врата ми — всичко, всичко…
Ето защо си отидоха змейовете! Ето защо людете се отвърнаха от тях! Богове и кумири много — и всеки един е от щедър по-щедър на добро. А злото… злото трябва да бъде забравено! Но що да сторят онези, които го помнят? Ще го поправиш ли с мъст? Мигар тя ще върне времето? Много ги е грижа людете за мъстта ти!… Те вече намериха най-жестоката мъст за змейовете. Най-страшната. Единствената, която утолява преживяната болка. Забравата.