Но те могат, а аз — не. Прахът на тяхната забрава само засилва в мен мъчението от спомените. И от тях боли… боли.
Дълго се мих…
Когато излязох от водата, цялото ми тяло бе покрито с кървави резки. Загърнах се с чистия бял чаршаф, който стопанинът бе оставил на одъра. Сега косата ми не бе сплъстена и се виеше в бляскава чернота по гърба ми. Рошавата ми допреди малко брада сега искреше на идещия от прозореца лунен лъч.
И пак не можах да се измия… Ще мога ли някога?
Ръцете ми сякаш сами намериха тежката снага на меча. Рязко го изтеглих от ножницата. Острието проблясна, сякаш в жажда за кръвнина, злокобно и хищно. Ни едно петънце ръжда не беше избило. Хвала тебе, Димна Ангелино! Яко държи магията ти!
Пази се, Горуне!…
Току вече мислех да си лягам, когато дочух тихи стъпки, които замряха зад вратата. Някой леко потропа.
Добре, че бях сварил да си облека ризата. Вратата се отвори с едва чуто скърцане и в стаята влезе Светослава по бяла нощна роба. Носеше запалена свещ. Погледна ме и тихо приседна на трикракото столче до одъра.
— Я, какъв си бил хубав, юнак — Пламен! — заразглежда ме тя възхитено, а после добави с насмешка — Че докато плюскаше в хана, преди да минеш през топлата вода, мязаше повече на Горуна!
Седнах на одъра срещу нея и леко положих меча до себе си:
— Какво искаш?
Коленете ми почти се докосваха до нейните.
— Да те питам… — започна тя нерешително — това, дето го каза долу, че змеят нямало да ме вземе… Защо го каза?
— Защото ще го убия! — погледнах я твърдо в очите.
Светослава ме изгледа учудено изпод вежди, а сетне почука с пръст по челото си:
— Ти луд ли си, бе? Знаеш ли какво е змей?
— Да.
— Вярно? — ахна — Виждал си? Но тогава сигурно знаеш каква е силата му! И как хвърля вихрушки и мята огън.
— Да, Светославо — протегнах ръка към нея и я помилвах по косата, — знам силата на змея.
— Убивал ли си змейове? — пое дланта ми тя.
— Не — признах й аз с лека усмивка, — не съм.
— Но тогава… — объркано завъртя главица тя — защо мислиш, че ще убиеш Горуна?
— Защото мога!
Тя пое ръката ми с двете си длани, без да каже нищо.
— И защото трябва… — тихо добавих.
Момичето помълча известно време, свела очи към пода, а сетне ме погледна отново:
— Недей да отиваш нахалос, Пламене — сви устни тя — аз… сама ще ида при змея. По-добре така, отколкото и тебе, и селото да затрие.
— Не, Светославо — хванах я аз за раменете и с лицето си изправих нейното — няма да ходиш при змея! Аз ще ида при него. — и тайнствано се подсмихнах — Пък… каквото стане.
Но тя изглежда не ме чу.
— Не искам змея, Пламене — поглади с длани тя косата ми и по цялото ми тяло се разляха тръпки на премала — юнак искам, но човек… Да ми разтвори душата, а не да я заключва. Юнак, Пламене… като тебе…
Не усетих кога съм станал и как се озовала в ръцете ми, просто в един миг се свестих да я прегръщам диво и опиянено, да целувам очите и устните й, да заравям лице в косата й…
— Ти… наистина ли, Светославо? — чух се да казвам, по-тихо от прошумоляването на свличащите се дрехи.
Тя се сгуши в мен, също като птиченце, което се свива в гнездото си.
— Наистина — промълви — още откакто те видях да влизаш…
Телата ни упоено се оплитаха като в танц, усещах как ръцете й галеха раменете ми, спускаха се по гърба, после хукваха към лицето ми, а устните й намираха моите.
— Наистина ли… наистина ли…
Мълния раздра нощното небе:
— СВЕТОСЛАВО! — изтрещя гръмотевицата.
Тя скочи пребледняла и набързо навлече робата.
— Змеят!… — изписка.
— ДА НЕ ИСКАШ ДА УБИЯ И НЕГО, И ТЕБЕ? — продължи да цепи въздуха хряскането отвън.
Светослава се бе свила в ъгъла на стаята. Беше стиснала очи от ужас.
— Не бой се! — опитах се да я окуража, но сега тя надали виждаше и чуваше нещо друго, освен собствения си страх.
Бръкнах в дисагите си и извадих шепа магьосана пепел от огнището на Димна Ангелина. Отворих прозореца и я запратих навън в тъмното.
— Ъ-хъ… — задави се гръмовният глас — Ъ-хъ… Ще ми паднеш… ще ми паднеш ти! Ъ-хъ…
И тътнещото свистене на змейовите крила профуча току съвсем над нас, а после се изгуби към планината.
— Ти… — очите на момичето светеха от изумление — ти го прогони?!