Целунах я по челото, без да кажа нищо.
— Наистина ли можеш да го убиеш? -додаде плахо тя.
— Мога — макар и тих, гласът ми звучеше твърдо.
Ех, Светославо, Светославо… Тя навярно си мислеше, че щом го казвам, то змеят със сигурност нямаше никакви шансове срещу мен. Всъщност това изобщо не бе така — който и да е змей в битка срещу мен има равна възможност за победа. Впрочем, именно това ме отличава от повечето човеци — за разлика от мен, те не могат да застанат с меч срещу змея и да се надяват, не просто на победа, а на даже и на оцеляване.
— А може пък би не заслужава да умира — вдигна поглед тя към мен внезапно — ами ако наистина е последният?…
— Права си — искрено се съгласих с нея — може и да не заслужава…
— Тогава… — объркано занарежда тя — не можеш ли просто да го прогониш? А?… Не искам да му ставам жена, но и той пък, поне засега нищо лошо не е сторил, ни на мен, ни на селото. А и жива твар е… Защо да умира? Аз… аз не го искам… но му прощавам.
Стиснах очи. Това беше учението на новия Бог! Сякаш самият Той говореше чрез устата й: Да простиш… Дали това момиче съзнаваше, че всъщност е по-силно от мен? На нейната прошка и нейната забрава не могат да се опрат никакви змейове с всичката си мощ.
— Така е Светославо — седнах на леглото аз и замислено се загледах в нощната чернота зад прозореца, чудейки се какво да й отвърна — но не затова трябва да умре той…
— А за какво?
Леко я погалих по бузата:
— Който много знае — опитах се да се пошегувам — бързо остарява!
Тя се засмя:
— Тогава ти трябва да си много стар: я какви неща само знаеш!
Беше се успокоила.
— Тъй, де! — казах. Разговорът определено пак отиваше към задявка — Не виждаш ли колко ми е голяма брадата? Това е защото бързо съм остарял!
Заедно посрещнахме изгрева. Всъщност, Светослава още спеше под дебелия козяк, аз се бях подпрял на перваза на прозореца, мълчаливо вперил поглед в кървавото око на слънцето, което надничаше иззад студените хълмове на планината.
Горуне, Горуне… Ще почакам още няколко дни до пълнолуние, а на следващата сутрин — или ти, или аз! Колкото повече расте Луната, толкова повече намалява силата на змея. Моята също. Е, след пълнолуние с Горун нямаше да сме слаби като младенци, но доколкото можех да предполагам — Горун беше млад и нощното светило беше по-безпощадно към него, отколкото към мен.
Димна Ангелина… Старата магьосница, в чиято дървена хижа която бях прекарал последната зима. Тя ми разказа това за Луната. Не знам годините й, но неизброимите бръчки по лицето й бяха тъй дълбоки, че може би вече бе прехвърлила стоте. Въпреки това, дали от стройната й фигура, дали от неугасналия устрем на погледа й или от благородството на лика й, човек усещаше, че на младини е била много, много красива.
Тя умееше да прави магии. Можеше дори да сваля месечината от небето. Казваше, че това се прави само по пълнолуние, защото тогава Луната се е напила с магическа мощ от всички змейове, самовили и духове от горите, реките и моретата. И идвала, месечината при нея, в образа на бяла крава. От млякото й се правили най-могъщите магии, защото в него била всичката сила на Луната.
И все пак…
И все пак аз не съм роден, за да убивам змейове. Не искам да убивам змейове! Дори и Горун. Но трябваше да го направя. Но не за да умре — не: за да живее… И мисля че знам защо изчезнаха змейовете. Димна Ангелина ми го подсказа.
Излязох от стаята, като оставих Светослава да спи под топлия козяк и слязох в хана.
— Няма да дам дъщеря си на чудовище! — разпалено ръкомахаше Курт-Вълкан — Ако поне тя го искаше, тогава щях да си помисля, ама…
Жена му го слушаше зад една от масите, скрила лице в шепи, без да спира да повтаря:
— Ще ни изтрепе… ще ни изтрепе!
— Че няма да я дадеш, я! — изръмжах и двамата притихнаха. — Не бой се, има кой да се справи със змея!
Ханджията бавно дойде до мен.
— Кой си ти? — затрепери гласът му.
Положих ръка на рамото му. Явно тежестта на пестика ми не му понесе и го събори на стола зад него. Той седна.
— Не ти ли казах снощи? — подметнах му насмешливо — Пламен! — и се обърнах към жена му — Има ли нещо за хапване? Че мога да глътна цяла гъска с краката и перушината!
Сетне духовито обясних на Курт-Вълкан и жена му, че ще му видя сметката на тоя змей. Гледах да бъда възможно най-убедителен. Тези хора се нуждаеха от поне мъничко увереност, че не са сами срещу чудовището.
Казах, че ще остана още няколко дни. Не споменах за пълнолунието, разбира се.
„Здравей! Искаш ли медовина?“… Небеса, какво ми направи това момиче? Връщайки се назад в спомените си, с неописуемо учудване осъзнах, че до този момент никой и никога не се бе интересувал от мен, какво искам аз и дали изобщо искам нещо. А бе и красива… В момент усетих, че накъдето и да се обърна, образът й все ми е пред очите: игривият й зелен поглед, ситните къдрици на косата й, стегната в мънички панделки; тя в хана с оката медовина в ръце; по бяла нощна роба в стаята ми… топлината на тялото й…