През тези няколко дни до пълнолуние Горун изобщо не напомни за себе си. Със Светослава сякаш дори бяхме забравили за него. Вярно, че Вълкан и жена му като че ли много добре знаеха къде прекарва нощите си дъщеря им и виждах тревогата в очите им — ако змеят разбереше, от селото нямаше да остане камък върху камък.
И все пак с удоволствие бих разменил тези няколко дни, за цялото време, което ми остава. Ха, добре че не ми се наложи да правя такива замени!
Много бързо разбрах, че Светослава не беше просто едно уплашено момиче, търсещо закрила. Тя ме избра. Избра ме, без да знае кой съм. Небеса, тя се влюби в мен! Това ми изглеждаше толкова нереално и толкова ново, че в началото просто не знаех как да се държа. Имал съм жени… много жени. Но никоя, абсолютно никоя не ме бе обичала. И за никоя не съм мислел така, както за нея. За никоя не съм се тревожил и от ничие докосване не съм се разтрепервал.
Светославо…
Майната й на тая ветровита есен! Светослава ме разходи из околностите на селото. По поляните и ливадите, където се събирали с дружки, да си говорят за момците от селото — кой бил най-добър за женене, кой коя искал и щял да вземе. Сега тези ливади бяха пожълтели и посипани с есенни листа — грозни и мъртви. Но си ги представих през пролетта — целите окъпани в багрите на живота. Надвечер ми показа кладенеца, където обичала дълго да се гледа. Разправи ми как преди месец ей-така, докато се гледала, там долу — във водата изведнъж се появил образа на змея и й казал „Моя ще бъдеш!“. Разказа ми как се е уплашила тогава и хукнала към селото, а на пътя я чакал Горун, грабнал я на крилете си и я отвел в пещерата. После я пуснал, като казал, че ще прати сватове…
Прегърнах я — напук на всички змейове по света. И се любихме, там — до кладенеца. Отдаде ми се диво и горещо, Светославо… Светославо…
Дните се изнизаха неусетно и дойде време да тръгна срещу Горун. Въпреки младостта си и въпреки пълнолунието обаче, Горун надали беше от лесните противници.
Чувствах се готов за битката. Бях стегнал косата си в конска опашка, на главата ми вместо оня калпак сега носех плътния шлем от четири пласта мечешка кожа, а брадата ми се вееше върху обсипаната с железни плочки кожена ризница. На кръста ми заплашително се полюшваше мечът, магьосан да сече дърво и камък, хора и змейове.
Никой не знаеше къде живее змеят. Разправиха ми, че бил някъде из пещерите в планината, ама смеел ли някой да го търси? Светослава пък знаеше пещерата, но не и пътя до нея. Какво пък — и сам щях да го намеря!
— Ако се върнеш здрав и читав — погледна ме Вълкан и кимна към дъщеря си — на тебе ще я дам!
Отново го потупах по рамото, а той отново не издържа тежестта на ръката ми и седна.
Към планината, към планината!… Конят внимателно пристъпваше по виещата се пред нас пътека. Нападалата шума хрускаше под копитата му. Ръката ми бе стиснала дръжката на меча.
— Къде си… — мърморех си под носа — Къде си, горянино?
Отговаряше ми само есенното шумолене на капещи листа. Но от среднощния ни посетител нямаше и помен. Дълго яздих така. Взирах се измежду дърветата, ослушвах се за плясък на змейски криле, но напусто.
Чак когато навлязох в някаква затънтена клисура, вятърът изведнъж ме лъхна в един неусещан от години, но до болка познат ми, близък повей: змей.
Чевръсто слязох от коня и предпазливо поех по вятърната диря. Можех ли да си го представя допреди няколко дни? Уж толкова време давах мило и драго, само и само да видя отново змей, а сега безшумно пристъпвах с магьосан меч в ръце към леговището му, твърдо решен да го убия…
Не след дълго пред мен се показа добре скрит между дърветата широк вход на пещера. Но дирята по вятъра не идеше от там.
— Къде си? — беззвучно се движеха устните ми, а очите ми шареха по посока на следата.
Ето го!
Горун се бе изправил върху един голям камък встрани от пещерата, огромен и чорлав, с ръце на кръста и вперен към мен ироничен поглед. Люспестата му кожа блестеше на оскъдните есенни лъчи, надменно и самоуверено. Опашката му пореше в осморки въздуха около него, от устата и ноздрите му се виеха кълбета дим, а крилете му потрепваха свирепо. Истински змей… див и страшен!
— ДВУКРАКО НИЩОЖЕСТВО! — прогърмя гласът му — Какво търсиш тук?