Приближих се още малко с меча в ръка.
— Дойдох да ти кажа — през годините гласът ми не бе загубил яснотата и силата си — да оставиш Светослава! И да се махнеш оттука!
Искри изскочиха от очите на змея:
— МОЯТА СВЕТОСЛАВА ЛИ???
— Не е твоя!
Той се затресе в смях като от свличаща се каменна лавина:
— А ЧИЯ Е?
— Моя! — произнесох твърдо.
Крилете му се разтвориха в смъртоносно плющене.
— ИНАК?
— Инак ще умреш!
Пастта му някак небрежно блъвна към мен дълъг огнен фонтан. Мястото, на което бях застанал, избухна в пламъци. Змеят се закикоти в смях, примесен с вой, скимтене и рев. После дълго гледа с интерес след отлитащия към небесата пушек.
— Е-хе-ей… — грозно се ухили той нагоре — Там ли си вече?
— М-м-м-м-м… не съвсем! — обадих се иззад гърба му.
Горун се извърна изблещен. По негова преценка вече трябваше да съм станал на въглен, а душата ми да му маха щастливо от облаците. Да, ама в живота нещата не винаги са такива, каквито ги искаме!
— Дръж се! — изсъсках към него и вдигнах меча.
Преди обаче да успея да направя и крачка, змеят вече се носеше към мен с разперени криле, замахнал с кривата си сабя. Двете остриета се срещнаха в гръмотевичен звън. Джан-н-н… Зин-зин-зин…Ударите му се сипеха бързо един след друг, но до един ги отбивах с ловки, премерени движения. След което нападнах аз, а на него му се наложи да се отбранява. По лицето на Горуна се четеше зверска ярост, сега примесена обаче с неописуема изненада. Той отбиваше атаките не по-зле от мен, като през цялото време ме къпеше в пламъци и хвърляше върху ми едри камъни, които смогваше да докопа със свободната си ръка от земята, без да спира да ругае ужасно.
Изведнъж мечът ми намери пролука в защитата му и с все сила се стовари върху рамото му. Горун изрева кански. Отсечената му ръка отхвъркна встрани, а от раната бликнаха потоци огненочервена кръв. Той падна. Бързо се присегна към откъснатия крайник, плюна върху кървящото месо и намести ръката си обратно. Злоба, страх и почуда напираха в дъха му:
— К-кой си ти?… Какво си ти?
— Раб божи в кожа! — отвърнах кратко, допирайки в гърлото му върха на меча.
Горун навярно усети как омагьосаното оръжие пие от силата му.
— Ще ми се да я видя… тая твоя кожа — и рязко се претърколи встрани, грабвайки сабята — опъната на тъпан за сватбата ми!
И отново замахна. С един удар избих оръжието му и отново го повалих. Мечът ми отново затърси гърлото му.
Внезапно Горун замря, зяпнал към мен. Като че ли яростта му се превърна в дим и отлетя… и остана само изумлението. Той с оцъклен поглед протегна ръка към лицето ми. В движението му нямаше злоба. Сякаш… сочеше нещо.
— Небеса!… Ти си… — и нокътят му се спря вляво на челото ми. Близо до слепоочието.
Върху една едва покарала мъничка люспа.
Хванах я с два пръста и рязко я махнах. Дори лицето ми не трепна. Свикнал съм… Усетих как от раничката по лицето ми се проточи тъничка, гореща струйка. Погледнах люспата. Крайчецът й, с който е била вбита в плътта ми, сега бе обагрен в кръв.
— Страшно боли — поклатих с равен глас глава срещу него, — когато ги изтръгвам…
Той седна. Все още дишаше тежко:
— Как ти е името?…
— Пламен — рекох — но става и Огнян. А защо не и Горун, Горан?… Или Горянин… Ние имаме много имена…
Гласът му трепереше:
— Братко… защо дойде с оръжие? Как тъй змей срещу змей меч вдигна? Защо не дойде с мир? — въпросите му валяха един върху друг, все тежки и болезнени като планина от нахвърляни една върху друга канари — Ето… в неделя вдигам сватба… Кум ми бъди! Най-буйния хат ще ти дам… Заедно ще се веселим!…
— Не! — погледнах го рязко в очите — Няма да има сватба, Горуне. Посегнеш ли към Светослава, ще умреш! От ръката ми ще умреш!
— Но… — той не знаеше какво да каже — Защо? Змей си… Ти ли не знаеш какво е страст?!
Прав е! Аз ли не знам?… Но змейовата страст е алчна, безпощадна и пагубна. И векове наред сме я утолявали само и единствено с помощта на силата си. Но колко струва силата на оня, който не може надви собственото си безумие? Та нали именно заради това хората престанаха да вярват в нас? И именно за това ни осъдиха да бъдем забравени!
— Светът се промени, Горуне — заговорих тихо, — хората се промениха… И ние трябва да се променим…
— Хората! — прекъсна ме ядно той — Пъплещи по земята, хилави двукраки червеи!… Дето спряха да ни почитат! Ще им го върна тъпкано!
— Как? — сопнах му се аз — Като избиеш едно село и грабнеш една мома? Днеска тая, утре друга… И за да не те кълнат постоянно, сегиз-тогиз ще разкарваш по някой и друг облак от нивите им, та да си заработиш награбеното. Ей — по тоя път сме вървели досега! Ето къде ни изведе!