— Ама аз им обещах — защити се събратът ми — дават ми момата, поемам селото! И докато съм жив, косъм няма да падне от главите им, а земите им ще се къпят в плодородие! Мигар не е честно?
Лицето ми се сви в болезнена гримаса:
— Вече не е тъй, Горуне! Те си имат нов Бог… А тоя нов Бог знае само да дава и прощава. Не е като нас. Той е добър и щедър… И не чака нищо в замяна, разбираш ли — изстенах — нищичко!
— Тогава?
— Остава да намерим друг път, Горуне, да се променим и ние… и да им дадем повече отколкото новият им Бог може да им даде! Без да искаме нищо. За да ни има, Горуне — този път моят глас затрепери, — за да ни има…
— Да дам??? — ревна Горун — Какво да им дам? Небеса! Че аз нямам нищо!…
— Имаш! — спокойно му отвърнах аз — Не забравяй, че новият им Бог е там — и посочих към небето — а ние с теб сме тук! Помниш ли времената, в които си бил дете и още не си можел да летиш, а само си подскачал по горските поляни, пърхайки с криле? Как си играел с малките горски зверчета и си давал, без да знаеш какво е да вземеш… Когато дъхът ти още не хвърляше пламъци, а беше просто топъл… И как дори в най-лютите зими той сгряваше земята и от него по нея цъфтяха незабравки?…
— Искаш да се накажа да бъда човек ли? — изрева той зловещо — Като тебе?
— Искам да кажа, че новият им Бог…
— Новият им бог е лигльо! — прекъсна ме злобно Горун — а ти си предател!
И отново налетя срещу мен с кривата си сабя. Отбих удара. Оръжията ни отново зазвънтяха в бясна стръв едно срещу друго.
— Не, Горуне! — ревнах и аз насреща му — ти си предателят!
Острието на меча ми се спусна шеметно напред, право към гърдите му. И лакомо пътъна в тях с глух прасък на разсечени плът и кости.
Сабята падна от ръката му. Горун остана няколко мига така, раззинат и вцепенен, като ужасено местеше погледа си ту към мен, ту към изгарящата гърдите му рана, а сетне бавно се свлече върху накапалата есенна шума. Кръвта му заплиска върху нея.
— Братко… — захриптя той, а от устата му потече кръв — Какво правиш, братко?… Та ти ме убиваш?
Прибрах меча в ножницата. От очите ми отново бе избила проклетата влага. Мен, който бях нанесъл удара, ме болеше също толкова свирепо, колкото и него, който го понесе.
— Ти — изтръгна се като вопъл от гърлото ми — отдавна си мъртъв. И всички като теб.
Горун риташе в агония. Стенеше, ревеше, хъркаше…
— Знаеш ли — рекох му на тръгване — най-трудно ми беше да си спомня — сведох глава — незабравките…
Унило се спусках надолу към селото. Не пожелах да го доубия. Беше смъртно ранен, но знам ли — ние змейовете не умираме толкова лесно. Може би… може би просто исках той да оживее… и да разбере…
Цял живот съм търгувал със силата си. Пазел съм селата, а после съм обирал най-едрите класове от нивите, най-налятите гроздове от лозята и съм грабвал момите. Гледах ги как набързо се състаряват и повяхват — една след друга, една след друга. Старееха и умираха, също като конете, които бях сменил откак не помня кога тръгнах на път, като ме оставяха все по сам, и по-сам. Все се бях питал какво им липсва: имаха най-белия хляб, най-ароматното вино, най-крехките мръвки; имаха мен — най-могъщия, най-силния! А на тях им е липсвала свободата — не просто да правят с живота си каквото пожелаят, а и най-елементарната: сами да изберат това, което им давах. Също и незабравките. Да, разбира се… незабравките.
Но дойде новият Бог — и станах излишен…
И в деня, в който ни забравиха, поех по белия свят, крещейки без глас към небесата моето голямо „ЗАЩО?“. Но небесата мълчаха. Сега там се бе настанил новият Бог. Който гледаше само към тях — двукраките пъплещи нищожества. Защо, защо, защо?… Какво имаха те, което да го нямам аз?
— Душа! — ми бе отговорила Димна Ангелина.
Точно така — душа. Ние змейовете, нямаме души. И живеем чрез душите на хората. Именно затова ни убива забравата.
Мъдър е бил оня, който е създал хората и змейовете! На единия дал душа, на другия — сила. На единия — воля, на другия — устрем. И ги сложил на кантар, да види кой над кого ще надвие…
И през всичките хилядолетия до сега змейовете бяхме уверени в пълното си превъзходство. Силата ни и хорското страхопочитание ни даваха илюзията за непобедимост. Но колко струва бездушната, разпиляна сила? Не ние се оказахме избраните, а те… Бъдещето бе заложило на тях — хилавите двукраки хора, които презирахме, заради слабостта им да ни излязат насреща, без да си даваме сметка, че всъщност живеем тъкмо чрез тях и именно вярата към нас в душите им ни прави това, което сме.
Когато разбра, че съм змей, Димна Ангелина няколко пъти се опита да ме убие, но все я усещах: и отровата в гозбата надушвах, и се сепвах в съня си, когато се прокрадваше към мен с магьосан кинжал… На млади години и тя е била грабната от змей, но успяла да избяга. Поне това ми разказа, след като усети, че съм разбрал как именно злото, което сме вършели, ни е осъдило на забрава. И след като видя, че се отричам от него и търся път да оцелея. Тогава омагьоса меча ми, тогава ми подари оная кесия и ме научи да си служа с пепелта от огнището й.