Выбрать главу

Помагах й, грижех се за нея, носех дърва, палех огъня, чистех хижата й… И едва тогава разбрах: Небеса! Сбогом, небеса! Никога повече няма да се рея във вас! Ще си остана тук — на земята. По-далеч от новия Бог и по-близо до тях — хората. Те имат право на това. Цял живот съм вземал. Сега ще дам. Единственото, което имам — себе си. И ще се слея с тях.

Ако змейовете си бяха останали същите, един ден все пак вярата в новия Бог щеше да ги затрие и те все пак щяха да изчезнат. Един по един. Не, навярно нямаше да бъдат забравени така бързо, но тогава щяха да останат в паметта на поколенията като диви, грозни злодеи, дори след смъртта си протягащи алчната си паст към всичко, което никога не им е принадлежало.

И може би другите змейове също са го разбрали, защото отведнъж просто се изгубиха. До един. Така е — светът се промени, ще се променим и ние. Ще се слеем с хората, които довчера презирахме заради силата си, но силата на тяхната невяра все пак ни победи. След нея се спускаше покрова на забравата.

Трябваше да го направим. И навярно след нас, подгонени от забравата, ще дойдат и духовете на гората, самовилите, юдите… Ще се надвият по нещо в себе си, ще се променят и ще дойдат.

За да ни има!

За да живеем чрез децата и внуците си. За да израстнат хората след нас по-снажни, по-силни, по-смели, по-красиви, по-мъдри и по-свободни. И знам, че един ден и те като нас ще литнат към небесата, с които ние се сбогувахме.

Нашите небеса…

А сигурно след много, много векове, някой далечен наш потомък ще разчете магическата формула, по която са подредени неизброимите частици, от които е направен човекът, ще надзърне през диплите на хилядолетията и ще възкликне: „Ето го змеят!“

И ще си спомнят!

И ще ни има…

Чак до свършека на вечността!

Ето го новият ни път. Път незнаен и труден. Но единствен.

И ще вървя по него.

Поне за времето, което ми остава.

* * *

Цялото село бе излязло да ме посрещне. С венци от цветя, тъпани и гайди. Небрежно преминах мълчешком през тълпата и отидох до Вълкана.

— Няма вече змей! — рекох — Няма да има змейова сватба…

Хванах Светослава за ръката. Тя се притисна до мен и сведе глава на плещите ми. Прегърнах я.

— Дай ми я — обърнах се пак към Вълкана, думата заседна в гърлото ми, но намерих в себе си силата да я кажа, — тате!

Ха, също като в приказките — юнакът побеждава змея и получава ръката на девойката. Да, юнакът победи змея.

— Хубаво! — плесна Вълкан с ръце и се засмя — Стягаме се за сватба!

Светослава се притисна към мен още по-силно и по-нежно.

Моят път… Нашият път…

Гледай се сега в кладенеца, Светославо!… Хубава си, момиче! Ненапразно разправят, че змейовете виждат през кладенците и се влюбват в жените, които се оглеждат в тях. Твоят змей те обича!…

На следващия ден отново се качих на планината. Все ме теглеше това проклето любопитство: Дали е оживял Горун… дали е разбрал? Или вече се е разпаднал на пепел, изгаряйки всичко около себе си…

Този път стигнах по-бързо. Нали знаех накъде да вървя?

Горун го нямаше. Слязох от коня и се завтекох към мястото, на което вчера го видях да пада, пронизан от омагьосания ми меч. Земята беше разорана и обгорена, но сега по нея личаха рехави, синьо-зелени петна.

Незабравки…

Приклекнах и ги погладих с ръка. Да — незабравки… Колко са много!

Значи е жив! Значи е поел!

Изправих се и закрещях във възторг към небето:

— Горуне-е-е-е-е!..

— Е… Е…. Е… — отвърна ми ехото.

Не! Не към небесата…

Не там!… Той е разбрал! Той е тръгнал по незнайния път — нашият, обсипан с незабравки мост през забравата.

Ще го видя ли някога пак? Ще го позная ли?

Не знам…

Знам само, че долу в селото ме чака жената, която ме бе избрала. А аз бях избрал нея. Чака ме пътят, по който бях тръгнал. Първият ден от моя живот.

Чака ме истинска сватба — с истински свирачи, истинска музика и истинска веселба.

Като на всички змейове и змеици, които се сбогуваха с висините на облаците и заживяха като човеци сред хората. И като тях щях да взема човешка дъщеря — Светослава, която обичам и която ме обича. И завинаги да се обрека на нея, а тя — на мен; там — пред самия олтар на новия Бог. В собствения му храм! Това ще е победата ми над него. Моята победа. Нашата победа…