Здравата заседнахме в Шелтън. Както в Давънпорт, Айова, всички коли се оказваха фермерски и дори в редките случаи, когато минаваха автомобили с туристи, беше все тая, защото ги караха възстарички мъже, чиито жени или се възхищаваха на гледките, или разучаваха карти, а вдигнеха ли глави, оглеждаха всичко с подозрение.
Дъждът се усили и на Еди му стана студено; беше много леко облечен. Измъкнах от сака си една карирана вълнена риза и той я навлече. Дойде на себе си. Аз пък бях настинал, та си купих сироп срещу кашлица от някаква индианска съборетина, която минаваше за магазин. Отидох и до възмъничката поща да пусна картичка на леля си. После се върнахме на сивия път. И отново пред нас стърчеше кулата с надпис ШЕЛТЪН. Влакът за Рок Айланд протътна край нас. Лицата на пътниците от пулмановия вагон се мярнаха размазани. Влакът раздра с писък равнината в посоката на нашите желания. Заваля по-силно.
Един дангалак с каубойска шапка спря колата си в насрещното платно на пътя и се насочи към нас; приличаше на шериф. И двамата си подготвихме наум по някаква история. Човекът обаче не бързаше да дойде.
— Хей, момчета, накъде сте тръгнали, към определено място или просто си пътувате?
Не разбрахме въпроса му, а той беше дяволски уместен.
— Защо? — попитахме го.
— Ами държа увеселително панаирче на няколко мили по-натам и търся добри момчета, които имат желание да поработят и да си изкарат по някой друг долар. Имам рулетка и приемам облози за конните надбягвания, сигурно ги знаете тия работи, залагат се доларче та и човек си опитва късмета. Та кажете, момчета, искате ли да поработите при мен, ще ви давам трийсет процента от печалбата.
— С преспиване и храна?
— С преспиване, но без храна. Ще си ядете в градовете. Ние обикаляме. — Взехме да премисляме. — Правя ви добро предложение — добави той и търпеливо ни чакаше да решим. Почувствахме се като глупаци, не знаехме какво да кажем, а на мен никак не ми се щеше да се мотая с някакъв си панаир. Ужасно бързах да стигна при тайфата в Денвър.
— Не знам — отговорих, — аз трябва да пътувам възможно най-бързо, нямам никакво време.
Еди каза същото и възрастният човек махна с ръка, небрежно се потътри към колата си и изчезна с нея. И това беше всичко. Посмяхме се и си представихме какво ли щеше да бъде на панаира. На мен ми се привидя тъмна прашна нощ в прерията и лицата на семейни двойки от Небраска, които се разхождат с розовобузестите си деца и оглеждат всичко със страхопочитание, и знам, че щях да се чувствам като черен дявол, ако трябваше да скубя тия хорица с всичките му евтини панаирджийски номера. Представих си и влакчетата, които трополят в мрака на прерията, и, всемили боже, унилата музика на въртележките, и себе си, нетърпелив да стигна до целта си, а всъщност дремещ в някой боядисан с бронз фургон върху зебло вместо на легло.
Еди се оказа разсеян спътник. Една смешна стара самоделка се изтърколи край нас, караше я възрастен човек; беше приспособена от нещо като четвъртита алуминиева кутия — несъмнено някакво ремарке, на което бе монтиран мотор, но ремаркето беше странно, невъобразимо, домашно произведено в Небраска. Възрастният човек караше много бавно и спря. Ние се втурнахме към него; той каза, че може да вземе само единия; без дума да отрони, Еди скочи вътре, както си беше с моята вълнена карирана риза, и бавно, с гръм и трясък двамата се скриха от погледа ми. Жалко, простих се с ризата си, и без това тя имаше само сантиментална стойност. Останах да причаквам колите в нашия гнусен Шелтън дълго, много дълго време, няколко часа, и все си мислех, че се смрачава; а всъщност беше още рано следобед, само дето беше тъмно. Денвър, Денвър, ще стигнали някога до теб? Тъкмо се канех вече да се откажа и да отида да си почина на чашка кафе, когато един младеж спря новата си кола. Хукнах към него като луд.
— За къде си?
— Денвър.
— Мога да те откарам на стотина мили по тоя път.
— Разкош, разкош, спасяваш ми живота!
— Пътувал съм на автостоп, затова винаги качвам.
— И аз щях да го правя, ако имах кола.
Заприказвахме се така, той взе да ми разправя за живота си, който не беше особено интересен, тъй че задрямах и се събудих точно преди да влезем в Готънбърг, където той ме остави.
4
Най-славното пътуване ми предстоеше, когато ме качи един камион с отворена каросерия, в която се бяха излегнали шест-седем момчета, а шофьорите, двама млади русокоси фермери от Минесота, прибираха всяка жива душа, срещната по пътя. Тези шофьори бяха най-засмените, весели, хубави селяндури, които биха пожелали да видят очите ви, и двамата облечени в памучни ризи и работни комбинезони, без никаква връхна дреха; и двамата чистосърдечни, със силни ръце и с широки приветливи усмивки за всеки и всичко, което пресечеше пътя им. Притичах до тях й ги попитах: