— Слушай, Сал, трябва да тй разкажа за Сам, братовчед ми.
— Между другото ти потърси ли баща си?
— Днес следобед, братче, отидох до бюфета на Джигс, където едно време баща ми винаги приятно замаян точеше наливната бира, собственикът му се караше зверски и той все напускаше, залитайки, нямаше го там; после отскочих до старата бръснарница до хотел „Уиндзър“ — и там го нямаше; един дядка ми каза, че мисли, че баща ми — представи си само! — работи в някаква кръчма за железопътни строителни работници или нещо такова към фирмата „Бостън енд Мейн“ в Нова Англия! Но аз не му вярвам, скалъпват всякакви измислици, за да им дам по някой цент. Та слушай сега какво ще ти разправя. Когато бях малък, моят братовчед Сам Брейди ми беше кумир. Пренасяше контрабанда уиски през планините, а веднъж се сби страхотно с брат си, млатиха се с юмруци на двора цели два часа, докато жените пищяха, обезумели от ужас. С него спяхме в една стая. Той беше единственият мъж в семейството, който се отнасяше нежно и грижливо с мен. И тази вечер ще го видя за първи път след седем години, току-що се бил върнал от Мисури.
— Добре де — и какво от това?
— Нищо бе, човек, просто искам да разбера какво се е случило през това време в семейството — ти забравяш, че и аз имам семейство. Но най-силно от всичко искам, Сал, той да ми разкаже някои неща от детството ми, които съм забравил. Искам да си припомня, да си припомня всичко!
Не бях виждал Дийн толкова радостен и приповдигнат. Докато чакахме в бара братовчед му, той приказва с куп млади хипстъри и сводници, разпита ги за новите тайфи и събития. Разпита и за Мерилу, напоследък тя се била поспряла в Денвър.
— Сал, на младини, когато се навъртах край туй ъгълче и свивах по някоя пара от оная вестникарска стойка, за да си купувам най-евтина говежда яхния, оня грубиян, когото виждаш ей там, беше чистопробен убиец, не минаваше ден, без да предизвика ужасяваш побой, помня дори белезите му, а сега, годините, гоо-дии-нии-тее на висене тук най-после са го размекнали, неузнаваемо са го усмирили, той се е превърнал в един добричък и търпелив кротушко, в недвижима вещ от ъгъла, виждаш ли какви работи стават?
Тогава се появи Сам, жилав, къдрокос тридесет и пет годишен мъж с огрубели от тежък труд ръце. Дийн застина благоговейно пред него.
— Не — отсече Сам Брейди, — не пия вече.
— Виждаш ли? Виждаш ли? — пошушна Дийн в ухото ми. — Не пие вече, а беше най-върлият контрабандист на уиски в града; сега се е отдал на религията, каза ми го по телефона, разбираш ли как се е променил — колко странен е станал моят кумир.
Сам Брейди гледаше подозрително по-малкия си братовчед. Качи ни в старата си раздрънкана двуместна кола, за да ни повози, и веднага изясни становището си към Дийн.
— Виж какво, Дийн, вече не ти вярвам, нито ще ти повярвам, каквото и да се опитваш да ми кажеш. Дойдох тази вечер да се срещна с теб само защото трябва да подпишеш един документ в полза на семейството. Името на баща ти вече не се споменава между нас и ние не искаме да си имаме нищо общо с него, нито пък, съжалявам, че трябва да ти го кажа, с теб.
Погледнах Дийн. Лицето му посърна, потъмня.
— Дааа, дааа — промълви той.
Братовчедът ни повози още, дори ни купи сладолед на клечка. Дийн все пак го засипа с въпроси за миналото, братовчедът отговаряше и за миг Дийн почти започна да се поти от възторг. Ох, къде беше неговият дрипав баща тази нощ? Братовчедът ни остави край тъжните светлини на някакъв панаир на булевард „Аламеда“ в квартал „Федеръл“. Определи си среща с Дийн на другия ден следобед, за да подпишат документа, и си тръгна. Казах на Дийн колко ми е мъчно, че си няма никой на света, който да му вярва.
— Но запомни, че аз вярвам в теб. Безкрайно съжалявам за идиотското огорчение, което ти сервирах вчера следобед.
— Добре, братче, дай да го забравим — отвърна Дийн.
И се впуснахме из панаира. Имаше въртележки, виенско колело, пуканки, рулетки, арени, посипани със стърготини, и стотици денвърски деца в джинси, които щъкаха насам-натам. Вдигаше се прах до небето и се смесваше с най-тъжната музика на земята. Дийн беше облечен в избледнели тесни „Лийвис“ и фланелка и изведнъж отново заприлича на истинско денвърско момче. Край въжетата зад палатките се навъртаха мотоциклетистчета със зловещи шлемове, едва наболи мустачки и обковани якета, повели със себе си хубави девойчета в „Лийвис“ и розови ризи. Минаваха много мексикански момичета и сред тях — едно изумително мъничко момиче, високо около три фута, джудже, с най-красивото и нежно лице на земята, което се обърна към приятелката си и каза: