— Готово! — провикна се Дийн. — Само че, ако беше купила оная кола, която ти избрах във вторник, сега нямаше да вървим пеша.
— Не ми хареса твоята проклета кола! — разкрещя се Франки.
Кряс, кряс — и децата се разплакаха. Непроницаемата вечност изпърха като нощна пеперуда и надвисна над полудялата мрачна дневна с жалните тапети, розовия лампион и напрегнатите лица. Малкият Джими се уплаши: сложих го да спи на дивана и настаних кучето до него. Пияната Франки се обади за такси и докато го чакахме, ненадейно ме потърси по телефона моята приятелка. Тя имаше един братовчед на средна възраст, който ме мразеше в червата. Същия следобед аз бях написал писмо на Стария Бул Лий, който се намираше в момента в Мексико, и му разказвах за нашите приключения с Дийн и за условията, при които се намирахме в Денвър. В него имаше и следното изречение: „Тук имам една приятелка, която ми дава уиски, пари и богати вечери.“
И като последен глупак, след вечерята с печено пиле дадох това писмо на нейния братовчед на средна възраст, за да го изпрати. Той, разбира се, го отворил, прочел го и мигом го отнесъл на приятелката ми, за да й докаже какъв мошеник съм аз. Та сега тя ми се обаждаше разплакана и повтаряше, че не искала повече очите й да ме видят. След нея взе слушалката ликуващият братовчед и се развика, че съм копеле. Докато таксито пред вратата надуваше клаксона, докато децата плачеха, кучетата лаеха, а Дийн и Франки се джафкаха, аз изревах по телефона всички псувни, които ми минаха през ума, че добавих и новоизмислени, и в пиянския си яд пратих по дяволите всички ония от другия край на жицата, треснах слушалката и изхвърчах навън, да се донапия.
Един през друг изпълзяхме от таксито пред крайпътната кръчма, селска кръчма в подножието на хълмовете, влязохме и веднага поръчахме бири. Всичко се разпадаше и сякаш за да е пълна лудостта, един възторжен паралитик, седнал на бара, се нахвърли да прегръща Дийн, взе да стене в лицето му, Дийн отново откачи, запоти се, обезумя и отгоре на цялата тая непоносима суматоха се втурна навън, открадна една кола от паркираните отпред, изчезна към центъра на Денвър и не след дълго се завърна с нова, по-хубава. Когато по едно време вдигнах глава от бара, видях в светлината на запалените фарове на полицейски коли ченгета и хора, които се щураха насам-натам и обсъждаха кражбата на колата.
— Някой тук е започнал да краде коли наляво и надясно — каза полицаят.
Дийн стоеше точно зад гърба му, слушаше го и мърмореше.
— О, да, да.
Ченгетата тръгнаха да проверяват. Дийн влезе в бара и се заклати с горкия парализиран младеж, който се бе оженил в същия този ден и си устройваше силно пиене, докато невестата му го чакаше някъде.
— Ох, братче, това е най-великолепното момче на света — ревеше Дийн. — Сал. Франки, сега ще изляза и този път ще намеря една наистина добра кола, за да се повозим всички, и Тони (светецът на паралитиците) заедно с нас, ще си направим грандиозна разходка из планините.
И излетя навън. В същото време пък влетя едно ченге и каза, че колата, открадната в центъра на Денвър, е паркирана отпред, на алеята. Хората започнаха да обсъждат на групички тази новина. През прозореца видях как Дийн скочи в първата кола, която му попадна, и отпраши нанякъде, без никой да го забележи. Няколко минути по-късно той се върна с друга кола, чисто новичка, с гюрук.
— Тази е истинска красавица! — прошепна ми той в ухото. — Оная, другата, много се давеше. Оставих я на кръстопътя и там пред една къща видях паркирана тая хубавица. После извъртях едно кръгче през Денвър. Хайде, всички тръгваме да се повозим.
Цялата дълго насъбирана горчивина и лудостта на денвърския му живот избиваха навън от него като хиляди остри ками. Лицето на Дийн беше червено, запотено, зло.
— Не, не искам да имам нищо общо с крадени коли.
— Хайде де! И Тони ще дойде с нас, нали така, златни, скъпи Тони?
Тони — слаб, тъмнокос младеж, с очи на светец, стенеща, пенеща се изгубена душа — се опря на Дийн, изпъшка веднъж, после пак, защото внезапно взе да му се повдига, но по някаква необяснима интуитивна причина той се уплаши от Дийн, разпери ръце и се отдръпна от него с разкривено от страх лице. Дийн сведе глава и още по-силно се изпоти. Изтича навън и изчезна с колата. Ние с Франки видяхме такси на алеята и решихме да се приберем вкъщи. Както се возехме с таксито през бездънния мрак на булевард „Аламеда“, по който бях вървял в много, много изгубени нощи на ранното лято, бях пял и стенал, бях поглъщал звездите и бях изцеждал капка по капка жизнения сок от сърцето си върху парещия асфалт, Дийн изведнъж изникна иззад нас с крадената кола с гюрука, неистово забибитка, застрашително взе да ни притиска и да крещи. Нашият шофьор пребледня като платно.