Колкото по-шеметно се отдалечавахме от Денвър, толкова по-сигурен се чувствах, а карахме здравата. Притъмняваше, когато свихме от магистралата по едно отклонение и навлязохме в черен път, който ни отведе през мрачните прерии на Източно Колорадо до ранчото на Ед Уол посред „Койот Ноуеър“. Още валеше, от калта се хлъзгаше страшно и Дийн намали на седемдесет, аз му казах да намали още, инак можеше да изхвърчим от пътя, а той ми отговори:
— Защо се тревожиш, братче, нали ме познаваш?
— Този път няма да отстъпя — повиших глас аз. — Наистина караш прекалено бързо.
Но той продължи да се носи по хлъзгавата кал и точно както бях предрекъл, налетяхме на пълен ляв завой. Дийн налегна кормилото, за да го вземе, само че огромната кола поднесе и грозно се разтресе.
— Внимавай! — изкрещя Дийн, който, макар и да не даваше пет пари, влезе в кратка схватка със своя Ангел, и в резултат се озовахме със задница в канавката, докато предницата остана на пътя. Настъпи пълна тишина. Чувахме само воя на вятъра. Намирахме се посред дивата прерия. На четвърт миля по-нататък се виждаше фермерска къща. Не можах да сдържа псувните си, толкова бях вбесен и възмутен от Дийн. Той дума, не отрони, само тръгна мълчаливо в дъжда към къщата, загърнат със сако, да търси помощ.
— Брат ли ги е? — попитаха момчетата отзад. — Същински дявол е на волана. А ако съдим по приказките му — и с жените е такъв.
— Той е луд — отговорих — и ми е брат, да.
Дийн се върна на трактор заедно с фермера. Закачиха вериги към колата и фермерът ни извлече от канавката. Колата беше от горе до долу в кафява кал и единият й калник беше смазан. Фермерът ни взе пет долара. Дъщерите му ни гледаха през завесата от дъжд. Най-хубавата от тях и най-срамежливата се прикри далеч в полето, за да ни наблюдава оттам, и постъпи много умно, защото тя, абсолютно и безусловно, беше най-красивото момиче, което ние с Дийн бяхме зървали в живота си. Беше на около шестнайсет, истинско дете на Прериите с лице като дива роза, с най-ясносините очи, с най-прекрасната коса и със свенливостта и пъргавината на дива антилопа. Тя трепваше от всеки наш поглед. Стоеше, а свирепият вятър, който брулеше право от Саскачеуан, разпиляваше косата около прекрасното й лице в було от оживели къдрици. Тя се изчерви, после се изчерви още по-силно.
Свършихме си работата с фермера, хвърлихме по един последен поглед към прерийния ангели потеглихме, този път вече по-бавно, и карахме така, докато падна нощта, а Дийн рече, че ранчото на Ед Уол е безнадеждно далеч.
— Ох, момиче като нея направо ме плаши — промълвих аз. — Готов съм всичко да й дам, да падна в краката й, да се оставя на нейната милост, а ако тя не ме поиска, мога просто да се хвърля от края на света.
Колежанчетата-йезуити се изкикотиха. Те сипеха само банални закачки и разговорите им бяха съвсем ученически, а в пилешките им главици нямаше нищо друго освен криворазбрани мисли на Тома Аквински, с които зареждаха безжизнените си духове. Ние с Дийн не им обръщахме никакво внимание. Докато пресичахме разкаляните прерии, той разказваше истории от каубойското си минало, показа ни една отсечка от пътя, по която бил яздил цяла сутрин; а щом стигнахме до безкрайните земи на Уол, посочи ни къде бил поправял оградата и мястото, където старият Уол, бащата на Ед, газел из тревата на пасбището, преследвайки поредната вироглава телица, и ревял с пълен глас: „Дръжте я, дръжте я, мамицата й!“
— За него беше абсолютно наложително да си купува нова кола на всеки шест месеца — каза Дийн. — Той просто не умееше да ги пази. Откъснеше ли се някоя заблудена телица от стадото, той я подгонваше с колата и караше право след нея, докато се натъкне на вода, тогава изскачаше от колата и продължаваше пеш. Броеше всеки припечелен цент и го скътваше в гърне. Изкуфял дърт фермер. Ще ти покажа съборетината му покрай бараката за надничарите. Ето тук изкарах времето под гаранция след последния си престой в пандиза. Тук живеех, когато писах онези писма до Чад Кинг, които ти знаеш. — Свърнахме от пътя и пресякохме една пътека, която минаваше през зимното пасбище. Печално стадо от крави с бели муцуни изведнъж изникна в светлините на фаровете ни. — Ето ги! Кравите на Уол! С нищо не можем ги помръдна да ни направят път. Ще трябва да излезем и да ги подберем! Хи-хи-хи!
Но не ни се наложи, само се провряхме между тях, а те се въртяха и мучаха, като от време на време се бутаха леко в нас, същинско кравешко море около колата. И зад тях видяхме светлинката от къщата на Ед Уол. На стотици мили около тази самотна светлинка се простираха само прериите.