Момчетата изпозаспаха, а ние си говорихме, говорихме цяла нощ.
Забележително беше с каква лекота Дийн можеше да откачи, а после изведнъж да си върне душата — струва ми се, тя бе навеки свързана с бързи коли, с брегове, които трябва да се достигнат, и с жена в края на пътя — и да започне да разсъждава спокойно и смислено, сякаш нищо не се бе случило.
— Всеки път, когато минавам през Денвър, ставам такъв — не излизам вече наглава с тоя град. Все нещо не е в ред, Дийн вади само лош късмет. Уффф! — Разказах му, че съм минавал по този път в четирийсет и седма. И той бил минавал. — Когато работех в „Пералнята на новата ера“ в Лос Анджелес през четирийсет и четвърта — бях си подправил годините, за да ме вземат, — тръгнах по магистралата за Индианополис, само за да гледам автомобилните състезания по случай Деня на загиналите19, денем пътувах на стоп, а нощем крадях коли, за да печеля време. Освен това в Ел Ей си имах един буик, купен за двайсет долара, това беше първата ми кола, но не можах да мина на прегледа с нея — спирачките и задните мигачи не бяха в ред, и реших да си извадя документи за собственост от друг щат, та да си карам колата, без да ме арестуват, затова тръгнах за насам. Както стопирах в едно от тия градчета, а съм скрил регистрационните табелки под сакото си, шерифът, свикнал да си завира носа навсякъде, решил, че съм прекалено млад, за да пътувам на стоп, и ме спря посред улицата. Намери, разбира се, табелките в мен и ме тикна в една от двете килии на ареста си при някакъв местен престъпник, чието място беше по-скоро в старческия дом, щото дори не можеше да се храни сам (налагаше се да го храни жената на шерифа), бърбореше безсмислици и цивреше. След разпита, който естествено включваше лигави бащински съвети, резки смени на тона за сплашване, сравняване на почерка ми и така нататък, и след като, само и само за да се измъкна от тях, произнесох най-блестящата реч в живота си, която завърших с признанието, че съм ги излъгал за крадените коли в миналото и че просто търся татко си, който работи в някаква ферма из тоя край, шерифът ме освободи. Естествено изпуснах състезанията. На другата есен направих същото, но за да гледам мача „Нотр Дам“ — „Калифорния“ в Саут Бенд. Индиана; тоя път мина без перипетии и. Сал, имах пари точно колкото за билет за мача, нито цент отгоре; нищо не съм ял дотам и обратно, ако не броим онова, което успявах да изпрося от разните му перковци, кои то срещах по пътя, и от мадами те, които свалях. Сигурно съм единственият мъж в Америка, който си е докарвал толкова главоболия, за да гледа една игра на топка.
Попитах то как е отишъл през 1944 година в Ел Ей.
— Арестуваха ме в Аризона, в по-долен дранголник не бях попадал. Трябваше да се спасявам и успях да извърша най-славното бягство от дранголник в живота си, е, общо взето, нали разбираш. Гора, пълзене, блата, после нагоре, през планинските пущинаци. Пушки, дебнещи да те пречукат, и други такива, а от време на време, както се казва, смъртта те поглежда в очите, та се наложи да изоставя горите и да вървя под билото, за да съм по-далеч от пътеки и пътчета. Трябваше да се отърва от затворническата пижама и изпълних виртуозна кражба на риза и работен комбинезон от една бензиностанция край Флагстаф. Два дни по-късно пристигнах в Ел Ей, облечен като бензинаджия, взеха ме в първата бензиностанция, която се изпречи пред очите ми, подправих си името (на Лий Бюлай), наех си стая и изкарах чудна година в Ел Ей, намерих си цяла банда нови приятели и наистина великолепни момичета; този период свърши една нощ, когато се возихме с тайфата по булевард „Холивуд“ и казах на едно от приятелчетата да подържи кормилото, докато целуна момичето си — нали разбираш, аз карах колата, — но то не ме чуло и се забихме в един стълб, добре, че беше само с двайсет в час, тогава си счупих носа. Забелязвал ли си носа ми — гръцката му извивка? След това се върнах в Денвър и същата пролет срещнах Мерилу в един млечен бар. Ох, братче, тя беше само на петнайсет, по джинси, и едва чакаше някой да я свали. Три дни и три нощи разговори в хотел „Ейс“, трети етаж, в югоизточната ъглова стая, стая на светия спомен и свещен кът на моя живот. Тя беше тъй нежна тогава, тъй млада, хмммм, аааа! Ей, я погледни нататък в тъмното, чакай, чакай, да пукна, ако там около огъня край линията не са се събрали стари скитници. — Той почти намали. — Никога не знам дали баща ми не е между тях. — Край линията се мярнаха силуети, трепнаха в отблясъците на огъня. — Никога не знам дали да разпитвам за него. Та той може да е къде ли не.
Продължихме. Някъде зад нас или пък пред нас, в безбрежната нощ, баща му се търкаляше пиян под някой храсталак и сигурно по брадата му имаше слюнка, по панталоните — пикня, в ушите — кал, носът му беше в струпеи, косата му може би беше зацапана с кръв, а над него се блещеше луната.