— Има ли място?
А те ми отвърнаха:
— Разбира се, скачай отзад, място има за всички.
Едва стъпих на каросерията, и камионът потегли с рев; политнах, някой ме сграбчи и седнах. Друг ми подаде бутилка с останачо на дъното евтино уиски. Опънах солидна глътка в дивия, лиричен, дъждовен въздух на Небраска.
— Ехееееей, пак тръгваме! — провикна се едно момче с бейзболен каскет, а от кабината натиснаха газта до седемдесет и изпреварихме всичко, що се виждаше по пътя.
— Носим се на тоя дявол още от Де Мойн. Момчетата изобщо не спират. Всеки път, когато ти се припикае, трябва да им викаш или да пикаеш в движение и да се държиш, братче, да не паднеш.
Огледах компанията. Имаше две момчета-фермери от Северна Дакота, нахлупили червени бейзболни каскети — любимите шапки на момчетата-фермери от Северна Дакота, — те отиваха на жътва; старците им ги бяха пуснали да поскитат едно лято. Имаше и две градски момчета от Кълъмбъс, щата Охайо, футболисти от гимназиален отбор — дъвки, намигания, песни във вятъра, — които казаха, че ще пътуват цяло лято на автостоп из страната.
— Отиваме в Ел Ей5! — възторжено крещяха те.
— Какво ще правите там?
— Дявол знае какво! Няма да му мислим отсега я?
Имаше и един висок кльощав приятел с подла муцуна.
— Откъде си? — попитах го. Лежах до него; невъзможно беше да седим, без да изхвърчим, каросерията нямаше перила. Високият бавно се извърна към мен, отвори уста и произнесе:
— Мон-та-на.
Имаше и един кореняк от Мисисипи, който си водеше и опашка. Кореняка беше нисичък тъмен тип, който, оказа се, бил обикалял е товарни влакове цялата страна, трийсетгодишен скитник, но младолик, така че възрастта не му личеше.
Седеше на платформата, кръстосал крака, зареял поглед през полята, и стотици мили не продума. По едно време, много по-късно, той се обърна към мен и ме попита:
— А ти накъде?
Отговорих му — Денвър.
— Имам там сестра, но не съм я виждат от доста години. — Изговаряше думите напевно и бавно. Беше търпелив. Опашката, която водеше със себе си, беше шестнайсетгодишно русоляво момче, също в скитнически дрипи; тоест и двамата бяха облечени в стари дрехи, съвсем почернели от саждите по влаковете, от мръсотията на товарните вагони и спането по земята. Русото момче също беше мълчаливо и като че ли също бягаше от нещо, а ако се съди по начина, по който гледаше право пред себе си и облизваше тревожно устни, това нещо трябва да беше законът. От време на време Кльощавия монтанец подхвърляше по някоя дума на тия двамата с язвителна, многозначителна усмивка. Те не му обръщаха внимание. Кльощавия не спираше да прави намеци. Достраша ме от тъпия му навик да се хили в лицето ти, при който раззиваше уста и дълго оставаше така, съвсем като слабоумен.
— Имаш ли пари? — попита ме той.
— Откъде да имам, намират ми се едва колкото за половинка уиски, докато стигна в Денвър. А ти?
— Знам къде да намеря.
— Къде?
— Навсякъде. Винаги можеш да сгащиш някого в задънена уличка, нали така?
— Ти сигурно можеш.
— Ако наистина съм притеснен за мангизи, мога да го направя. Сега се прибирам в Монтана да видя баща си. Трябва да се смъкна от тази каруца в Шайен и да продължа по друг път. Тия шантави момчета пердашат към Лос Анджелис.
— Право там ли?
— Право там — ако си за Ел Ей, хванал си славен стоп.
Тази идея ме смути; мисълта, че за една нощ мога да отцепя през Небраска и Уайоминг, на сутринта — през пустинята Юта, а следобед — през пустинята на Невада и всъщност да пристигна в Лос Анджелис за време, което може да се изчисли, едва не преобърна плановете ми. Но трябваше на всяка цена да отида в Денвър. Тоест също да сляза в Шайен и да мина на стоп деветдесетте мили на юг до Денвър.
Зарадвах се, когато двете фермерчета от Минесота, собствениците на камиона, решиха да спрат в Норт Плати и да хапнат; исках хубаво да ги огледам. Те излязоха от кабината и се усмихнаха на всички. „Пишпауза!“ — каза единият. „Време за ядене!“ — каза другият. Но само те от цялата компания разполагаха с пари за храна. Ние се потътрихме след тях към един ресторант, който въртяха само жени, и си взехме по сандвич с кюфте и кафе, докато те набиваха огромни порции, сякаш, след дълго отсъствие, бяха влезли в кухнята на майка си. Бяха братя; превозваха селскостопански машини от Лос Анджелис до Минесота и изкарваха добри пари. А при празния си рейс към Брега прибираха всеки срещнат по пътя. Досега бяха минали пет курса; добре си живееха. Всичко харесваха. Усмивките нито за миг не слизаха от лицата им. Опитах се, да ги заприказвам — глупав опит от моя страна да се сприятеля с капитаните на нашия кораб, — но в отговор грейнаха само две слънчеви усмивки и едри бели силни зъби.