Този път и колежанчетата останаха отзад. Дийн напираше да стигнем Чикаго преди мръкнало. На едно кръстовище с железопътна линия взехме двама скитници, които събраха помежду си половин долар за бензин. Само преди миг те бяха седели край релсите и бяха облизвали последните капки от бутилката вино, а ето че сега се намираха в кална, но неудържима и разкошна лимузина, носеща се към Чикаго с лудешка бързина. Впрочем скитникът, който седна отпред до Дийн: не откъсна очи от пътя и, сигурен съм, само е повтарял наум просяшките си молитви.
— Е — обадиха се те. — не сме и помисляли, че ще стигнем тъй бързо в Чикаго.
Профучавахме през задрямалите градчета на Илиной, чиито обитатели са свикнали да виждат всеки ден чикагски бандити в лимузини като нашата, но сигурно сме били доста странна гледка: до един небръснати, шофьорът — гол до кръста, двама скитници, а отзад — аз, стиснал здраво дръжката и отпуснал глава на облегалката, надменно оглеждам пейзажа: сякаш бяхме някаква нова калифорнийска банда, залетяла се да оспорва богатствата на Чикаго, банда главорези, избягали от затворите на лунна Юта. Когато спряхме в някакво градче да изпием по една кола и да заредим с бензин, наизлязоха хора и ни зазяпаха: никой дума не продума, но ми се строи, че мислено отбелязват чертите и ръстовете ни за всеки случай. За да приключим по-бързо с момичето от бензиностанцията, Дийн се загърна с памучната си фланелка като с шал, стана рязък и безцеремонен, което не му бе трудно, и отново потеглихме с грохот. Скоро аленият залез помръкна в морав, последните омайни притоци се мярнаха край нас и в далечината отвъд пътя съзряхме пушеците на Чикаго. Бяхме изминали разстоянието от Денвър до Чикаго през ранчото на Ед Уол. 1180 мили, точно за седемнайсет часа — ако не броим двата часа в канавката, трите в ранчото и двата в полицейския участък на Нютън. Айова — със средна скорост от седемдесет мили в час и с един шофьор на кормилото. Доста откачен рекорд.
10
Славният Чикаго блесна червен пред очите ни. Изведнъж се озовахме на улица „Мадисън“, заобиколени от орди Скитници, някои проснати на самата улица и протегнали крака на тротоара, а стотици други, кръжащи пред праговете на салуните и из тесните странични улички.
— Хей! Хей! Хубаво гледайте за стария Дийн Мориарти, тази година може да е случайно в Чикаго.
Оставихме нашите бродяги на тази улица и продължихме към центъра на Чикаго. Скърцащи трамваи, вестникарчета, момичета, които шарят насам и натам, във въздуха миризми на пържено и бира, намигащи неони.
— Стигнахме във великия град. Сал! Юпиии!
Първата ни работа беше да паркираме кадилака на тъмно скришно място, да се измием и облечем за вечеря. Срещу общежитието на Младежката християнска асоциация открихме тесен павиран пасаж между сградите, където скътахме кадилака с муцуна, насочена към улицата и готов за старт, сетне последвахме колежанчетата до общежитието, където те наеха стая и ни позволиха да използваме сервизните й помещения за един час. Ние с Дийн се избръснахме и взехме по един душ; аз изпуснах портфейла си в коридора, Дийн го намери и тъкмо щеше да го задигне и да го скрие под ризата си, когато се усети, че е наш, и силно се разочарова. После се сбогувахме с момчетата — предоволни, че са минали прехода наведнъж — и изчезнахме да хапнем в някоя закусвалня. Старият кафяв Чикаго със своите странни полуизточен, полузападен тип обитатели, които бързаха за работа, но плюеха по улиците. Дийн застана посред закусвалнята, поглади се по корема и го прибра навътре. Искаше да си побъбри с непознатата мулатка в напреднала възраст, която влезе и започна да разказва някаква история за това как нямала пари, но имала кифли, та дали щели да й дадат малко масло. Влезе, полюшвайки бедра, отказаха й и излезе, олюлявайки задника си.
— Аууу! — изрева Дийн. — Я да тръгнем след нея и да я замъкнем в раздрънкания кадилак. Славно ще си изкараме!
Но веднага забравихме за мулатката и след като обиколихме центъра, за да огледаме заведенията за танци и боп-музика, се запътихме право към улица „Норт Кларк“. Ако знаете каква нощ преживяхме!
— Ох, братче — възкликна Дийн, докато се помайвахме пред входа на някакъв бар. — хубаво огледай улицата на живота, виж ги тия китайци, запокитени чак в Чикаго, какъв съдбоносен град — аууу, я погледни оная жена на прозореца ей там, дето гледа надолу, а тежките й гърди се подават от нощницата, ох, какви големи очи! Ихааа. Сал, трябва да се впуснем и да не спираме, докато не стигнем там.