Като ломотехме неразбрано и се препъвахме на всяка крачка, ние с Дийн се измъкнахме призори от тази дупка на ужаса и тръгнахме да търсим кола в градското пътническо бюро. Доста голяма част от сутринта се разкарвахме из негърските барове, преследвахме мадами и слушахме джаз от джубоксовете, след което, помъкнали невъобразимата си екипировка, преодоляхме цели пет мили с местните автобуси и се добрахме до дома на един човек, който искаше да ни вземе по четири долара на глава, за да ни откара до Ню Йорк. Беше на средна възраст, рус, с очила, имаше си жена, дете и хубав дом. Почакахме го в двора, докато се приготви. Миловидната му жена, препасана с памучна престилка, ни предложи кафе, но ние бяхме прекалено увлечени в разговора си. По това време вече Дийн беше толкова изтощен и не с ума си, че всяко нещо, върху което спираше погледа си, го хвърляше във възторг. Отново се задаваше мигът на божествения бяс. Потеше се и пак се потеше. В момента, в който влязохме в новия крайслър и потеглихме за Ню Йорк горкият собственик разбра, че се е споразумял да пътува с двама побъркани, но не падна духом и всъщност още докато минавахме край стадиона „Бригс“ и заговорихме за мача на Детройтските Тигри22 догодина, той просто вече беше свикнал с нас.
В мъгливата нощ отминахме Толидо и продължихме напред през стария Охайо. Дадох си сметка, че съм започнал да прекосявам градовете на Америка, сякаш съм пътуващ търговец — убийствени маршрути, лоша стока, полуразвалена храна на дъното на моя сак с хитрости и никакви купувачи. Някъде край Пенсилвания мъжът се умори, Дийн пое кормилото и кара през целия път до Ню Йорк; от един момент нататък уловихме радиопредаването „Симфъни Сид“ с последните боп-парчета и най-после навлязохме във великия последен град на Америка. Пристигнахме в ранно утро. „Таймс Скуеър“ се раздираше от глъч, защото Ню Йорк не се спира нито миг. Оглеждахме се по навик за Хасъл.
След час двамата с Дийн се добрахме до новата къща на леля ми в Лонг Айланд, тя самата в този момент спореше за цената с бояджиите, които бяха наши семейни приятели, и ние, най-после завърнали се от Сан Франциско, се помъкнахме нагоре по стълбите.
— Сал — каза леля ми, — Дийн може да остане тук няколко, дни, но след това трябва да си върви, ясно ли е?
Пътуването бе приключило. Тази нощ ние с Дийн се разходихме между бензиновите цистерни, железопътните мостове и електрическите стълбове с йодни лампи на Лонг Айланд, но пред нас нямаше земя, само Атлантическият океан, и можехме да стигнем само дотук. Стиснахме си ръцете и си обещахме да бъдем приятели завинаги.
Пет вечери след това отидохме на някакво нюйоркско празненство, където срещнах момиче на име Инес и й разказах, че имам един приятел, с когото трябва непременно да я запозная. Бях пиян и й казах, че той е каубой.
— Ах, винаги съм си мечтала да се запозная с каубой.
— Дийн! — изревах през навалицата, която включваше поета Анхел Луис Гарсия, Уолтър Ивънс, венецуелския поет Виктор Вийануева, моята бивша любима Джини Джоунс, Карло Маркс. Дийн Декстър и безброй други. — Ела насам!
Дийн се приближи свенливо. Един час по-късно, сред пиянския шум и светската неразбория на празненството (ознаменувахме, разбира се, края на лятото), той беше коленичил на пода пред нея, опрял бе брадичка на корема й, говореше, обещаваше й всичко на света и се потеше. Тя беше едра сексапилна брюнетка — или както спомена Гарсия, „сякаш излязла от картина на Дега“ — и, общо взето, много приличаше на парижка кокетка. След няколко дни двамата вече се пазаряха в междуградски разговор с Камий от Сан Франциско за документите, необходими за развод, та да могат да се оженят по-скоро. Няколко месеца по-късно Камий роди второ дете от Дийн. А след още няколко и Инес роди от него. Като прибавим и още едно незаконно дете, запиляно някъде из Запада, Дийн имаше по това време четири дечица, нямаше пукнат цент в джоба си и както винаги животът му се състоеше само от неприятности, екстаз и високи скорости. Така и не отидохме в Италия.