ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
1
Видях се с малко пари, след като получих хонорара от книгата. Помогнах на леля си, като платих наема до края на годината. Дойде ли в Ню Йорк пролетта, не устоявам на зована земята, който долита през реката от Ню Джързи, и трябва да хвана пътя. И тръгнах, само че за първи път, откакто моят живот се сля с неговия, казах довиждане на Дийн и го оставих в Ню Йорк. Той работеше на един паркинг на ъгъла на улиците „Мадисън“ и Четиридесета. Както и преди търчеше нагоре-надолу по прокъсани обувки, памучна фланелка и увиснали под корема работни панталони и съвсем сам оправяше невъобразимия обеден прилив от коли.
Отивах да го посетя обикновено надвечер, когато нямаше никаква работа. Седеше в бараката, броеше билетите и се гладеше по корема. Радиото вечно боботеше.
— Братче, слушал ли си лудия Марти Гликман как коментира баскетболните мачове: „Отскок от центъра финт-стрелба попадение-две точки.“ По-велик коментатор не съм слушал.
Задоволяваше се с такива прости удоволствия. Живееше с Инес в един апартамент в източната част на Осемдесета, в който нямаше дори топла вода. Вечер, когато се прибираше вкъщи, той се събличаше съвсем гол, обличаше едно китайско копринено кимоно, което едва покриваше хълбоците му, и сядаше да изпуши наргилето си, натъпкано с наркотик. Това бяха домашните му удоволствия заедно с едно тесте мръсни карти.
— Напоследък дълго се заглеждам в двойката каро. Забелязал ли си къде е втората ръка на женската фигура? Бас държа, че не си. Вгледай се добре и се опитай да я видиш. — Той понечи дами даде картата, върху която бяха изрисувани висок печален тип и сладострастна тъжна развратница, които опитваха някаква поза върху едно легло. — Вземи я де, аз съм я гледал много пъти! — Инес готвеше в кухнята и надникна с крива усмивка. Тя приемаше нещата, както са. — Виж я рамо! Погледни я каква е Инес! Нали разбираш, само това прави, ще надникне през вратата и ще се усмихне. Ние сме си говорили с нея за всичко и идеално сме се разбрали. Решили сме да изчезнем оттук това лято и да заживеем на някоя ферма в Пенсилвания — ще купим голям автомобил за мен, да прескачам до Ню Йорк, за да се наскитвам, ще си вземем хубава просторна къща и в близките няколко години ще народим много деца. Ъхъ! Йееее! Господи! — Той скочи от стола и пусна една плоча на Уили Джексън, „Алигаторска опашка“. Застана прав пред грамофона, запляска с ръце, залюшка се и заудря колене в такт. — Ехееей! Страшно копеле е тоя Джексън! Когато го чух за пръв път, помислих си, че ще умре още на другата нощ, а той още е жив.
Дийн се държеше по същия начин, както с Камий във Фриско на другия край на континента. Същият очукан куфар се подаваше изпод леглото, готов да се понесе. Инес често се обаждаше по телефона на Камий и говореше дълго с нея; обсъждали дори номерата му или поне така твърдеше Дийн. Разменяли си писма за чудатостите му. Разбира се, той трябваше всеки месец да праща на Камий част от припечеленото, иначе щяха да го тикнат за половин година в трудов лагер. За да наваксва изгубените пари, прилагаше какви ли не хитрости в паркинга, беше артист от превъзходна класа при връщане на рестото. Веднъж го гледах как пожелава щастлива Коледа на някакъв заможен мъж така словоохотливо, че оня изобщо не усети отсъствието на една петарка в рестото от двайсет. Веднага я изхарчихме в „Бърдланд“, кръчмата на бопа. На подиума свиреше Лестър Йънг, огромните му клепачи бяха натежали от вечността.
Една нощ, в три часа сутринта, си приказвахме на ъгъла на Четиридесет и седма улица и „Мадисън“.
— Ех, Сал, да пукна, ама страшно ми е криво, че изчезваш, истина ти казвам, за пръв път ще остана в Ню Йорк без стария си приятел. — И след малко добави: — Ню Йорк е спирка за мен, Фриско е моят град. През цялото време, откакто съм тук, не съм имал друго_момиче освен Инес — такова нещо ми се случва само в Ню Йорк! Проклет град! Но мисълта, че отново ще трябва да пресека този ужасен континент… Сал, забелязал ли си, че не сме си приказвали истински от много време насам.