В Ню Йорк ние вечно търчахме като луди по какви ли не пиянски събирания с тълпи от приятели. Но това сякаш не беше за Дийн. Той приличаше повече на себе си, когато зъзнеше нощем в студения, ситен дъжд на пустото авеню „Мадисън“.
— Инес ме обича; каза ми го и ми обеща, че мога да правя каквото си поискам, при минимални неприятности от нейна страна. Нали разбираш, братче, колкото повече остаряваш, толкова повече неприятности ти се струпват. Един ден ние с теб ще се влачим по някоя уличка на залез слънце и ще надничаме в кофите за смет.
— Искаш да кажеш, че ще свършим като стари просяци, така ли?
— Защо пък не? Разбира се, че ще свършим така, стига да искаме. Какво лошо има в това? Изкарваш целия си живот, без да пречиш на другите, в това число на политиците и богаташите, а и теб никой не те, безпокои, затова ти се отдръпваш и си караш по своему. — Съгласих се с него. Той вървеше към своето таоистко решение по най-простия и директен начин. — Кой е твоят път, братче? На момчето-светец, на безумеца, на дъгата, на шарената рибка или кой? Тоя път води навсякъде, той е за всеки, може да бъде извървян по всякакъв начин. Изобщо къде сме застанали и как? — Кимахме в дъжда. — Гадно, а трябва и да внимаваш за себе си. Няма да си истински мъж, ако не си във вечно движение — каквото и да разправят докторите. Ще ти кажа направо, Сал, където и да живея, куфарът ми винаги се подава под леглото и всеки момент съм готов да напусна или да ме изхвърлят. Решил съм да оставя всичко в ръцете на другите. Ти поне си свидетел, че съм се опитвал и иначе, че съм си скъсвал задника, за да успея, но както знаеш, всичко това е безсмислено, ние с теб знаем какво значи времето — и как да го забавим, за да можем само да вървим и да гледаме, и да се отдаваме на старовечните тъмни удоволствия, че то изобщо имали други удоволствия? А ние знаем.
Въздъхнахме в дъжда. През тази нощ вадеше в цялата долина на Хъдсън. Огромните, отворени за света кейове на ширнатата се като море река бяха прогизнали от дъжда, пристаните за старите параходи бяха прогизнали от дъжда, древният извор при Оулд Понд Рок беше прогизнал от дъжда, възвишението Вандъруакър беше прогизнало от дъжда.
— Така че — продължи след малко Дийн — аз просто се оставям на течението на моя живот. Знаеш ли, че неотдавна писах на моя старец, който е в затвора на Сиатъл, и оня ден получих първото писмо от него от години насам.
— Наистина ли?
— Ъхъ, ъхъ. Казва, че иска да види „беббето“, написал го е с двойно „б“, щом успее да се добере до Фриско. Намерил съм една студена бърлога на източна Четирийсета за тринайсет на месец: а ако мога да му изпратя пари, ще дойде да живее в Ню Йорк — стига въобще да стигне дотук. Никога не съм ти разправял за сестра си, а знаеш ли, имам малко сладко сестриче; и ми се иска и нея да доведа да живее при мен.
— Къде е тя?
— Там е работата, че не знам — старецът ще се опита да я открие, но ти всъщност знаеш какво ще направи той.
— Значи, е отишъл в Сиатъл?
— И право в кирливия затвор.
— А къде е бил преди това?
— В Тексас, Тексас… така, че сега виждаш, братче, какво ми е на душата, как стоят нещата, какво ми е положението… забелязваш ли, че се укротявам?
— Забелязвам, вярно е. — Дийн се беше укротил в Ню Йорк. Много му се искаше да си говорим. Премръзнахме от студ в ледения дъжд. Решихме той да дойде в къщата на леля ми, преди да отпътувам.
Пристигна следващата неделя следобед. Аз имах вече телевизор. Изгледахме един мач, изслушахме друг по радиото и през цялото време превъртахме на трети, за да следим всяко нещо, което ставаше всяка минута.
— Запомни. Сал, „Ходжес“ са на втори бруклински канал, така че, докато бият сервиса на „Филис“, ние ще превключим на „Джайънтс“, Бостън, и ще мернем как Ди Маджо печели три точки с един удар, а докато изпълнителят на сервиса се мотае, бързо ще погледнем дали няма промяна при Боби Томпсън, откакто сме го оставили преди трийсет секунди. Ей така!
Късно следобед излязохме и играхме бейзбол с децата върху покритото със сажди игрище край железопътното депо на Лонг Айланд. После се заиграхме така разпалено на баскетбол, че по-малките момчета ни подвикваха: „По-полека, не е задължително да се трепете.“ Те скачаха ловко от всичките ни страни и ни биеха с лекота. Ние с Дийн се напрягахме и се потяхме. В един момент Дийн се просна по очи върху бетонното поле. Пухтяхме и се задъхвахме да отнемем топката на момчетата; те я запращаха далеч от нас само с едно перване. Други се спускаха към нея и плавно стреляха в коша над главите ни. Ние се хвърляхме като луди към коша, но по-младите момчета само се протягаха, грабваха топката от изпотените ни ръце и изчезваха, дриблирайки. Бяхме като герои от комиксите — амбициозни черни саксофонисти от американските долни кръчми, които искат да играят баскетбол срещу Стан Гец и Хладния Чарли. Момчетата ни взеха за откачени. По пътя към къщи ние с Дийн играхме кеч от двата тротоара. Опитвахме свръхспециални хватки, мятахме топката над храстите и на косъм не я запращахме в стълбовете. Когато минаваше кола, аз се затичвах успоредно с нея и забивах топката към Дийн над още неотминалата каросерия. Той се хвърляше, хващаше я, а после се търкулваше в тревата и ми я връщаше, за да я уловя от другата страна на паркиран хлебарски фургон. Едва успявах да я запратя обратно с туткавата си ръка, така че, за да я хване, Дийн трябваше да се завърти стремително, да отстъпи назад и да падне по гръб в храстите. Когато се върнахме вкъщи. Дийн извади портфейла си, изкашля се и подаде на леля ми петнайсетте долара, които й дължеше от времето, когато ни глобиха във Вашингтон за превишена скорост. Тя крайно се изненада, но й стана приятно. Направихме си царска вечеря.