— Е, Дийн — каза леля, — надявам се, че този път ще се грижиш по-добре за бебето, което чакате, и няма да се разведеш.
— Да, да, да.
— Не можеш да караш все така — да кръстосваш из страната и навсякъде да оставяш бебета. Та бедните малки същества ще растат съвсем безпомощни. Длъжен си да им осигуриш някакъв шанс в този живот.
Той погледна в краката си и кимна. В кървавочервения здрач се сбогувахме на един мост над супермагистрала.
— Надявам се, че ще си в Ню Йорк, когато се върна — казах му. — Искам само едно нещо, Дийн, някой ден да живеем на една и съща улица заедно със семействата си и да бъдем двама неразделни стари приятели.
— Точно така, братче, знай, че ще се моля за това, няма да забравя неприятностите, които сме преживели заедно и с които ни предстои да се сблъскаме, както предвижда и предупреждава леля ти. Аз не исках новото бебе, Инес настояваше, дори се скарахме. Знаеш ли, че Мерилу се е омъжила за някакъв търговец на коли на старо от Фриско и сега очаква дете?
— Знам. Един по един всички вървим нататък.
Думите ми едва ли развълнуваха езерно гладката повърхност на преобърнатия свят. Златото е скрито на дъното на света, а той е обърнат с главата надолу. Дийн извади една снимка на Камий от Фриско с малкото момиченце. Върху детето на слънчевия тротоар падаше сянката на мъж — два дълги крака в панталони сред унинието.
— Кой е пък тоя?
— Ед Дънкъл. Върнал се при Галатия, сега са се установили в Денвър. Но преди да тръгнат от Фриско, цял ден си правили снимки.
Бедният Ед Дънкъл, неговото състрадание си остана незабелязано, както състраданието на светците. Дийн извади и други снимки. Дадох си сметка, че един ден децата ни ще гледат в почуда всички тези снимки и ще си мислят, че техните родители са живеели спокоен, подреден, увековечен във фотографски отпечатъци живот, че са ставали сутрин, за да поемат гордо по тротоарите на живота, и никога няма да подозрат разхвърляната лудост и буйството на нашия истински живот, ада на нощите ни, безсмисления кошмар на пътя ни, заключени между безкрая и безначалието на празнотата. Жалки документи на невежеството.
— Довиждане, довиждане.
Дийн си тръгна в дългия ален залез. Локомотиви пушеха и тътнеха по моста над него. Сянката му го следваше, подражаваше походката, мислите му, цялото му същество. Обърна се и махна свенливо, стеснително. Поздрави ме като стрелочник, подскочи насам, после натам, извика ми нещо, което не разбрах. Тичаше в кръг. И с всяка обиколка се приближаваше все повече към бетонния ъгъл на железопътния надлез. Даде ми последен знак. Махнах му в отговор. С едно движение той се подчини на живота си и изчезна от погледа ми. Аз се втренчих в пустошта на собствените си дни. Пред мен стоеше ужасно дълъг път.
2
В полунощ на другия ден, пеейки си следната песничка:
взех автобуса за Вашингтон; там пропилях известно време в скитане; отклоних се от маршрута си, за да видя планината Блу Ридж, послушах птиците на долината Шенандоа и почетох гроба на Стоунуол Джексън; на смрачаване плюх в реката Канауа и се разходих в провинциалната вечер на Чарлстън, Западна Вирджиния; в полунощ — Ашланд, Кентъки и самотно момиче под навеса на затворена увеселителна шатра. Черният тайнствен Охайо, а призори — Синсинати. Отново полята на Индиана и следобед — Сейнт Луис под вечния покрив от грамадни облаци. Валчести камъни, потънали в тиня, и трупи, довлечени чак от Монтана, разпадащи се параходи, останки от миналото, трева и въжета край реката. Вечното стихотворение. А през нощта Мисури, полята на Канзас, неизменните крави на паша в тайнствената нощна шир, градчета като подредени кубчета и черни бездни отвъд края на всяка тяхна уличка; призори Абилийн. Ливадите на Източен Канзас преминаха в пасбищата на Западен Канзас, които пълзяха нагоре по възвишенията на Западната нощ.