— Ти ли си? — зарадва се Тим Грей. — Пристигам веднага.
След десет минути той се намъкна в бара заедно със Стан Шепард. Бяха се върнали наскоро от пътуване из Франция и бяха неописуемо разочаровани от живота си в Денвър. Харесаха Хенри и го черпиха с бири. Той започна да харчи наляво и надясно парите, припечелени със затворническия му труд. Ето че отново се намирах в меката, черна денвърска нощ сред светите улички и шантавите домове. Тръгнахме да обикаляме баровете на града, крайпътните кръчми на Уест Колфакс, негърските барове, всичко подред.
Стан Шепард от години искал да се запознае с мен и най-после, за първи път, двамата заставахме в началото на общото ни приключение.
— Сал, откакто съм се върнал от Франция, не знам какво да правя със себе си. Вярно ли е, че заминаващ за Мексико? Да пукна, ако не тръгна с теб. Мога да събера стотина долара, а щом пристигнем там, ще подам молба за стипендия в мексиканския университет.
Хубаво, споразумяхме се, Стан щеше да тръгне с мен. Той беше дългокрако, стеснително, буйнокосо денвърско момче с широка подкупваща усмивка и бавни плавни движения като на Гари Купър. „Да пукна!“ — повтори той, завря палци в колана си и тръгна бавно по улицата, като се полюшваше от един крак на друг, но полека. Беше на нож с дядо си. Старецът бил против пътуването му във Франция, а сега беше против идеята за Мексико. Стан се шляеше из Денвър като скитник заради враждата с дядо си. Тази нощ, след като приключихме с пиенето и удържахме Хенри в „Хот Шоп“ на улица „Колфакс“ да не му падне пердето, Стан с мъка се дотътри до хотелската стая на Хенри на улица „Гленарм“, за да поспи.
— Дори не мога да се прибирам късно — дядо ми започва да вдига врява, после се нахвърля върху майка ми. Казвам ти, Сал, трябва бързо да изчезвам от Денвър, иначе ще се побъркам.
Отначало останах при Тим Грей, а после бейб Ролинс потегна една малка спретната подземна стая за мен и всичко свърши с това, че всяка божа нощ в продължение на цяла седмица в нея устройвахме забави. Хенри продължи към брат си, повече не го видяхме и така и не научихме дали някой му е правил скомина след това, дали са го затваряли наново зад решетките или пък, останал на свобода, набива любимите си бонбони в нощта.
Ние с Тим Грей, Стан и Бейб прекарахме следобедите на тая седмица из чудесните денвърски барове, където келнерките са облечени в тесни панталони, шарят нагоре-надолу със стеснителни любвеобилни очи, мили келнерки, готови да се влюбят в клиентите, и когато това стане, въртят главозамайваща любов, лютят се, напрягат се и страдат от бар на бар; а нощите на същата седмица прекарахме в заведения за джаз, пиехме из диви негърски салуни и дърдорехме до пет сутринта в моето мазе. Пладне обикновено ни заварваше изтегнати в задния двор на Бейб сред денвърските деца, които играеха на каубои и индианци и скачаха върху нас от обсипаните с цвят черешови дървета. Чувствах се прекрасно, пред мен се разтваряше целият свят, защото по това време вече не мечтаех. Двамата със Стан направихме заговор да привлечем и Тим Грей да тръгне с нас, но Тим се бе закотвил в своя денвърски живот.
Стягах се вече да поемам към Мексико, когато една нощ изневиделица ми се обади Денвърския Красавец и ми каза:
— Ей, Сал, познай кой пристига в Денвър! — Нямах представа. Пътува вече насам, научих от мой агент. Дийн си е купил кола и е тръгнал да те настигне.
И във въображението ми оживя образът на Дийн, страховит Ангел, огнен пламък, пулсиращо сияние; той се задаваше към мен по пътя, връхлиташе като облак с шеметна скорост, преследваше ме като забуления пътник от прерията, сгромолясваше се отгоре ми. Видях огромното му лице, надвесено над равнината, и очите му, в които святкаше безумната безплодна цел; видях крилете му; видях старата му раздрънкана колесница, от която хвърчаха искри; видях дирята, която прогаряше пътя; тя дори си проправяше свой път — през царевиците, през градовете, събаряше мостове, пресушаваше реки. Стоварваше се върху Запада като гняв. Разбрах, че Дийн е полудял отново. Явно нямаше да праща пари на нито една от двете си жени, след като бе изтеглил всичките си спестявания и си бе купил кола. Всичко отиде по дяволите, стратегията, всичко. Зад него димяха овъглените развалини. Той се носеше отново на запад през стенещия ужасен континент и скоро щеше да пристигне. Подготвихме се набързо да посрещнем Дийн. Според мълвата той щял да ме откара до Мексико с колата си.
— Мислиш ли, че ще вземе и мен? — попита Стан със страхопочитание.
— Ще говоря с него — обещах мрачно.
Не знаехме какво да очакваме. „Къде ще спи? Какво ще яде? Имали момичета за него?“ Сякаш застрашително се бе задал Гаргантюа: трябваше да се правят специални приготовления, за да се разширят канавките на Денвър и да се преиначат някои закони според многострадалното тяло и вулканичните захласи на Дийн.